Росен Николов* Данъчният субект може и трябва да плати задълженията си, но може и да не ги плати. Държавата има интерес да се гарантира срещу евентуално неплащане. Установените и изискуеми данъчни задължения на фирмите към бюджета често биват гарантирани чрез обезпечение. Това се предприема, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането им. Обезпеченията са няколко вида. Един от тях е запорът върху дял от търговско дружество. Налага се чрез изпращане на запорно съобщение до предприятието. По искане на публичния изпълнител запорът се вписва в търговския регистър. Последиците са, че след запора съдът по регистрацията отказва вписване на промени, произтичащи от прехвърлянето на дялове. Продажба на дялове, извършена след запорното съобщение, няма действие по отношение на държавата - взискател. Напоследък административната практика на органите на НАП, правоприемник на данъчната администрация, относно прилагането на този вид обезпечение основателно буди размисли. Нямаме предвид класическия случай, когато за гарантиране на личните задължения на съдружниците се запорират техни дялове във фирмите, в които участват. Става дума за една специфична хипотеза. Нерядко срещу длъжник дружество с ограничена отговорност се издава постановление, налагащо запор върху дяловете от уставния му капитал. Запорира се капиталът на фирма заради задължения на същата тази фирма. Това е последица от липсата на внимателно и задълбочено тълкуване на закона. Произтича от непознаване юридическата природа на обезпеченията, характеристиките на дружествата с ограничена отговорност и съдържанието на някои търговско-правни понятия. ДОПК безспорно овластява публичния изпълнител да наложи запор върху притежавани от длъжника дялове. Фирмата- длъжник обаче не е притежател на дяловете от капитала си. Те са собственост на съдружниците или на едноличния собственик. Така погледнато е недопустимо да се постановява запор върху дяловете от капитала на неизрядния платец, защото те не са негови, а притежаващите ги съдружници не отговарят за дължимите от дружеството налози. В данъчните отношения между държавата и фирмата, те не са страни, а трети лица, чиито права е недопустимо да бъдат засегнати. Какво тогава има предвид законът под "притежавани от длъжника дялове"? Очевидно свои собствени дялове самото ООД би имало само при хипотезата, когато то участва като съдружник в други търговски дружества. Тази възможност не е изключена от Търговския закон, който дефинира, че дружествата могат да обединяват не само физически, но и юридически лица. Едва тогава можем да твърдим, че ООД- то притежава дружествени дялове, годни да се запорират. Именно този случай визира ДОПК, когато урежда въпроса за запориране на дялове на търговски дружества. В подкрепа на настоящата теза могат да си приведат и счетоводни аргументи. Капиталът се отразява в пасива на счетоводния баланс. Това е така, защото той представлява задължение на дружеството към съдружниците. Следователно бидейки пасив капиталът от счетоводна гледна точка е неликвиден и неизискуем и не може да служи за удовлетворяване на взискатели, различни от учредителите. Юридически и логически абсурд е да се постанови обезпечителна мярка върху един пасив, т.е върху задължение. Допълнителен аргумент в тази насока ни дават някои основи положения в корпоративното право. Търговският закон не предвижда механизъм, по който едно дружество може да бъде лишено от капитал. То самото, като юридическо лице няма право да се разпореди с него, защото както уточнихме дяловите вноски в капитала са собственост на други лица- съдружниците. Картината става още по-пълна, когато направим и така необходимото разграничение между имущество и капитал. Докато имуществото е динамичен комплекс, представляващ съвкупността от парично оценимите права и задължения, чиито титуляр е дружеството, то капиталът е цифрово изразена константна величина /стойност/ и се състои от дяловите вноски на съдружниците. Дружеството отговаря за своите задължения със имуществото, а не с капитала си. Само ако притежава дялови участия в други фирми, то тези дялове вече са част от имуществото му и на общо основание могат да бъдат запорирани и впоследствие принудително осребрени. Изложеното в достатъчна степен обосновава извода, че капиталът на фирма не може да бъде запориран заради нейни задължения. Доколкото обаче тази практика съществува, срещу нея трябва да се реагира по установения от закона ред. Засегнатите търговци могат да обжалват постановлението за налагане на обезпечителни мерки в 7-дневен срок от връчването му пред директора на териториалната дирекция на НАП по местонахождението на публичния изпълнител. Практиката сочи, че още на тази първа административна инстанция по обжалването неправилно наложените запори биват отменяни. *Авторът е адвокат, консултант в "Глобъл Фиск Мениджмънт".