На 200-та годишнината от рождението на Карл Маркс, можем да кажем, че предсказанията му бяха изопачени, теориите - дискредитирани, а идеите му вече остарели. Тогава защо трябва да се интересуваме от наследството му през 21 век?

От 1949 година, когато комунистите на Мао Дзедун триумфираха в гражданската война в Китай, до сриването на Берлинската стена 40 години по-късно, историческата значимост на Карл Маркс е ненадмината. Почти четири от всеки десетима на земята са живели под властта на правителства, които са твърдяли, че са марксистки, а в много други страни марксизмът е бил доминиращата идеология на лявото, докато политиките на десния спектът са били основани върху това как да се противопоставят на идеите му.

Когато комунизмът се срина в Съветския съюз и сателитите му, влиянието на Маркс също се срина. На 200-та годишнината от рождението на Карл Маркс, можем да кажем, че предсказанията му бяха изопачени, теориите - дискредитирани, а идеите му вече остарели. Тогава защо трябва да се интересуваме от наследството му през 21 век?

Репутацията на Маркс тежко пострада от зверствата на режимите, които наричаха себе си марксиски - макар да няма доказателства, че самият той би подкрепил подобни престъпления. Но комунизмът се срина основно поради начина, поради който бе практикуван в Съветския блок и в Китай под управлението на Мао - той не донесе достатъчно висок стандарт на живот на хората, особено в сравнение с капиталистическите икономики.

Тези провали не отразяват виждането на Маркс за комунизма, защото самият той никога не го е обрисувал: Маркс никога не е показвал дори най-малък интерес към детайлите на това как ще работи едно комунистическо общество. Вместо това, тези провали сочат към друг, по-голям недостатък: погрешното виждане на Маркс за човешката природа.

Няма такова нещо, смятал Маркс, като вродена или биологична човешка природа. Човешката есенция, пише той в Theses on Feuerbach, "ансамбъл на социалните отношения". И по тази логика, ако промениш социалните отношения - например като промениш икономическата основа на обществото и разрушиш връзката между капиталиста и работника - хората в новото общество ще бъдат изконно различни от това, което са били по време на капитализма.

Маркс не е постигнал до тези заключения благодарение на подробно изследване на човешката природа под различните икономически системи, а чрез прилагане на виждането на Хегел за историята.

Според Хегел, целта на историята е освобождението на човешки дух, което ще се случи, когато разберем, че всички ние сме част от общо съзнание. Маркс трансформира този "идеалистичен" разум в "материалистичен", в който движещата сила на историята е задоволяването на материалните ни нужди, а освобождението е постигнато чрез класова борба. Работническата класа ще бъде основна в универсалното освобождение, защото това означава отричане от частната собственост, което ще премине в колективна собственост на оръжията на производството.

И когато работниците притежават тези оръжия на производството, смятал Маркс, "изворът на кооперативното богаство" ще тече по-изобилно - и то дотолкова, че разпределението вече няма да бъде проблем. Затова и той въобще не е смятал, че има нужда да навлиза в детайли затова как ще бъдат преразпределяни доходите и стоките. Всъщност, когато Маркс прочел платформата, на база на която две германски социалистически партии ще се обединят, той описал фрази като "честно разпределение" и "равни права" като "остарял словесен боклук". Те принадлежали, смятал той, към ера на недостиг, на която революцията ще постави край.

Но Съветският съюз доказа, че премахването на частната собственост на оръжията на производството не промяна човешката природа. Повечето хора, вместо да се отдадат на общото благо, продължавали да търсят власт, привилегии и лукс за себе си и тези около тях. Иронично, най-ясната демонстрация, че потокът на частното богаство е текъл по-изобилно, може да бъде видяна в историята на една голяма страна, която все още твърди, че се придържа към марксизма.

Под управлението на Мао, повечето китайци живяха в бедност. Китайската икономика започна да расте бързо след 1978, когато наследникът му - Дън Сяопин (който казва, че "няма значение дали котката е черна или бяла, стига да хваща мишки), позволи създаването на частни предприятия. Реформите му в крайна сметка извадиха 800 милиона души от екстремна бедност, но и създадоха общество, в което има по-голямо социално неравенство от която и да е било европейската страна. Въпреки че Китай все още твърди, че строи "социализъм с китайски характеристики", не е лесно да видим което точно е социалистическото, камо ли марксиското, на икономиката ѝ.

Ако Китай вече не е под влиянието на тезите на Маркс, можем да заключим, че в политиката, както и в икономиката, той вече е ирелевантен. И все пак интелактуалното му въздействие остава.

Неговата материалистическа теория на историята, в отслабена форма, се превърна в част от разбирането ни за силите, които определят посока на човешкото общество. Няма нужда да вярваме, че, както Маркс веднъж невнимателно е казал, ръчната мелница ни дава общество с феодални господари, а парната - с индустрални капиталисти. В други свои писания Маркс подсказва по-сложно наблюдение, в което има взаимодействие между всички аспекти на обществото.

Най-важното, което трябва да помним от вижданията на Маркс, е негативно: еволюцията на идеите, религиите и политическите институции не са независими от инструментите, които използваме, за да задоволим нуждите си, нито от икономическите структури, които градим около тези инструменти и финансовите интереси, които те създават. Ако това ви изглежда твърде очевидно, за да бъде изрично повтаряно, то това е защото тази гледна точка вече е част от нас. В този смисъл, вече всички сме марксисти.

*Питър Сингер е професор по биоетика в Университета в Принстън, както и в Училището по исторически и философски науки към Университета в Мелбърн. През 2013 година той бе обявен за третият "най-влиятелен съвременен мислител" от Gottlieb Duttweiler Institute.

Текстът е публикуван първо в Project Syndicate. Преводът е на Money.bg.