Той поне накара влаковете да не закъсняват - това бе казано за Бенито Мусолини, фашисткият диктатор на Италия в периода 1922 - 1943. Много от същото сега се говори и за авторитарния президент на Русия Владимир Путин. Той може и да е скършил нежните филизи на демокрацията, но поне е възстановил икономиката, държавата и мястото й в света.

На същото мнение е и самият Путин. Миналата седмица той заяви: „Ние работихме за да възстановим страната след хаоса, икономическите руини и разбиването на старата система, което видяхме през 90-те". Но това не отговаря на истината, както Майкъл МакФаул и Катрин Стоунър - Уайс от Станфордския университет доказаха наскоро в силна статия. (Michael McFaul and Kathryn Stoner-Weiss, The Myth of the Authoritarian Model, Foreign Affairs, January/February 2008)

Наистина, между 1999, годината преди Путин да стане президент, и 2007, руската икономика нарасна с 69%. Но икономиките на 11 от 15те бивши републики на СССР нараснаха по-силно от Русия. Всъщност само Киргизстан е чувствително по-зле. Редица бивши съветски републики се облагодетелстваха, наистина, от съкровищата нефт и газ. Но същото важи и за Русия: износът й на нефт и газ скочи от $76 млрд. през 1999 до $350 млрд. миналата година. Дори и така, икономиката на Русия се разви по-слабо от икономиката на Украйна.

Както и всички посткомунистически страни, икономиката на Русия пострада от първоначален остър спад, достигнал дъното си през 1998. Страните, които се реформираха по-решително като Полша например, се оттласнаха от дъното по-бързо и сега са далеч напред. Отново: възстановяването на Русия в никакъв случай не е изключение. Мъничка Естония се справи далеч по-добре. Може би по тази причина Кремъл толкова мрази тази Балтийска държава.

Просто е погрешно да се приписва заслугата за подема на г-н Путин. Не само девалвацията през 1998, а почти всички реформи, които стоят в основата на подобренията, бяха породени - ако не и развити до зрялост - от пренебрегваното управление на Борис Елцин. При Путин бе постигнат малък прогрес в структурните реформи. Това е едно от централните достижения в прекрасната нова книга на изтъкнатия учен Андерс Аслунд (Anders Aslund. Russia's Capitalist Revolution Peterson Institute for International Economics 2007).

Във важни сфери икономическата реформа тръгна назад, особено във все по-нарастващата роля на държавата в жизнено важни сегменти на икономиката. Това обръщане на посоката касае директно втората погрешно приписвана на Путин заслуга: че е възстановил държавността. Това е вярно само ако някой възприема неговата дефиниция за силна държава: Левиатан, подчинен нито на закона, нито на политическата конкуренция.

Путин премахна цялата независимост в телевизията и до голяма част в пресата; той разруши автономността на регионалното управление; той скопи парламента; той елиминира съревнованието за властта. Политическата дивергенция между Украйна, все по-свободна, и Русия, все по-деспотична, е толкова явна, колкото и притеснителна.

Резултатът не е ефективна държава, а самонадеяна държава. Шири се корупцията. Сам Путин ни го казва: "Държавната система се дърпа надолу от бюрокрация и корупция и няма мотивация за положителна промяна, още по-малко за динамично развитие". Но това е неминуемо, щом толкова много власт, за която не се държи отговорност, се концентрира в ръцете на едно лице. Разрушавайки независимите институции, държавата се самоосакатява: сляп и недъгав гигант.

През 2006 година Русия заемаше посредственото 96то място от 175 страни в индекса „свобода за правене на бизнес", най-лошата заемана някога от Русия позиция. В индикаторите на СБ за 2006, ефективността на руското правителство заемаше 38 място от дъното нагоре. Рангът на законността в страната бе 19 отдолу нагоре, доста зад този на Украйна 27ми и на Полша 59ти. Ако някой преценява държавата според способността й да служи на хората и да ги предпазва от могъщите, включително и от себе си, Русия е неефективна. Това че огромен брой руснаци харесват такава държава не прави горното по-малко вярно, а само по-депресиращо.

Съседите на Русия - поне тези, в които хората могат да изразяват мнение - са по-враждебни. Държавата на КГБ не може да разбере, че страх и уважение са антоними, а не синоними. Путин не крие съжалението си за колапса на Съветската империя и негодуванието си от последващото разширение на Европейския съюз и дори още повече на НАТО. Това което изглежда не присъства в размислите му, е защо тези страни, толкова добре запознати с привилегията на руската власт, предпочетоха пред плодовете й организации, чиито централни сили са Германия и САЩ? Защо, както Едуард Лукас от The Economist отбеляза (The New Cold War , Bloomsbury, 2008), приятелите на Русия са "галерия от мошеници" на слаби деспоти?

Вместо някогашните надежди за появата на про-западна руска демокрация имаме прото - фашизъм: огорчен национализъм, препирни с по-малки държави, култ към силния лидер, подозрение за вътрешни врагове, недоверие към чужденците.

Обаче Русия е държава, въоръжена с ядрени оръжия и с огромни енергийни ресурси. Това прави подобно развитие притеснително, както и потискащо. Русия избра властта на страха пред обещанието на свободата. Без съмнение, грешки на запада са помогнали това да се случи. Съгласявам се с г-н Аслунд, че най-голямата грешка бе решението да се фокусира върху смехотворно несъществената тема за пост-съветския дълг в края на 1991 и началото на 1992, вместо върху предизвикателството да се асистира при политическия и икономически преход. Но това сега е история. Във всеки случай решение на Путин и обкръжението му бе да обърне Русия от стремежа към управлявана от закона демокрация към автокрация.

Тогава Путин не е успех, а провал. Но той е опасен провал. Режимът, който той е създал, е непредсказуем: никой не може да знае как ще работи следизборният диумвират. Но не изглежда той да създаде устойчиви подобрения в просперитета.

Западът отново трябва да формира съгласувана политика: трябва да се възпротиви на опитите на западните страни да се разделят срещу себе си; той трябва да се застрахова срещу свръх зависимостта от руската енергия и да направи висока цената за реваншизма в Русия. Но също така трябва да повтаря мощната истина: западът не е враг на руските хора. Напротив, нищо не е така желано както жизнена и самоуверена руска демокрация, която да намери място в света на западните ценности. И да, това трябва да включва и членство в НАТО.

Нека се освободим от илюзии. Това не е нова студена война, поне защото Русия не предлага някоя нова съблазнителна идеология. Но това е студен мир. Това е трагедия. Това също така е реалност. Това е нещо с което западът трябва да живее, вероятно още дълго време.

Позицията на автора на статията не отговаря задължително на становището на Money.bg