Кооперирането между науката и производството е важен фактор за бързото и успешно осъществяване на иновации и за повишаването на конкурентоспособността на икономиката. През последните години слабата връзка между науката и бизнеса е една от основните бариери пред иновациите в България. По данни на доклада „Иновации.бг 2008" едва 6% от иновативните предприятия у нас сътрудничат с университети и други висши учебни заведения, а само 3,9% - с изследователски институти. Тези стойности са най-ниски в ЕС-27. В сравнение с останалите страни от Европейския съюз у нас почти липсват структури, които да свързват науката и бизнеса.

Една от най-ефективните съвременни форми на сътрудничество между науката и производството са

научните паркове

Съгласно определението на Международната асоциация на научните паркове (International Association of Science Parks - IASP) „Научният парк е организация, управлявана от специализирани професионалисти, чиято главна цел е да увеличат богатството на тяхна общност чрез насърчаване на иновациите и повишаване на конкурентоспособността на техните асоциирани бизнес и научни институции. За да бъдат постигнати тези цели, научният парк стимулира и управлява потока от знания и технологии между университетите, научноизследователските организации, компаниите и пазарите; той улеснява създаването и растежа на иновативни компании чрез инкубация и spin-off процеси и осигурява други добавящи стойност услуги, заедно с високо качество на средата и съоръженията" Научните паркове обикновено възникват на територията около голям технически университет с развита стопанска и научно-техническа инфраструктура. Местата в парка се купуват или се вземат под аренда от частни корпорации, държавни ведомства, независими изобретатели и предприемачи и др. На територията на парка се поместват поделения на големите корпорации, малки иновационни фирми, държавни лаборатории, различни научноизследователски центрове, рискови компании, консултантски фирми и др., т.е. на ограничена територия се съсредоточават заинтересовани един от друг субекти на научно-техническата и стопанската дейност, осъществяващи различни етапи на иновационните процеси. Пребиваването в научните паркове има много предимства - осигурява достъп до широк спектър от управленски, маркетингови и финансови услуги, но най-вече научните паркове осигуряват организационни връзки с местните изследователски центрове и университети и по този начин осигуряват на пребиваващите в парка компании постоянен достъп до експертиза, знания и технологии, необходими за бързия им растеж.

Според AURP паркът може да бъде непечеливш или печеливш обект, изцяло или частично притежаван от университет или от свързана с университета единица. Алтернативно, паркът може да бъде собственост на неуниверситетска единица, но да има договорна или друга формална връзка с университета, включително смесени предприятия или кооперативни връзки между частния изследователски парк и университета.

Управленската парадигма на научния парк, формулирана от R. Cabral през 1990 г. днес оказва влияние върху управлението на научните паркове по цял свят. Тя включва 10 пункта като необходими условия за успеха на научния парк. Съгласно тази парадигма научният парк трябва:

1. Да има достъп до квалифициран изследователски персонал в областта на знанията, в която паркът се специализира;

2. Да може да намери пазари и да пласира своите високо стойностни продукти и услуги;

3. Да може да осигурява маркетингова експертиза и управленска помощ, особено на малките и средни предприятия, нуждаещи се от такъв ресурс;

4. Да бъде поместен в общество, което позволява запазване на продуктовите или процесните тайни чрез патенти, засекретяване или други средства;

5. Да има способност да подбира кои фирми да влязат в парка. Очаква се фирменият бизнес - план да бъде в съответствие със същността на научния парк;

6. Да има ясна индивидуалност, твърде често изразявана символично, като изборът на име на парка, неговото лого и т.н.;

7. Да има управленски екип с утвърден опит във финансовата област, който разработва дългосрочни планове за икономическо развитие;

8. Да има подкрепата на силни, динамични и стабилни национални или местни организации - например финансови агенции, политически институции или местни университети;

9. Да включва в своя управленски екип един активен далновиден човек, с власт за вземане на решения, с прозорливост и въображение, който се възприема в обществото като въплъщаващ връзката между науката и производството, дългосрочни планове и добър мениджмънт;

10. Да има голям брой консултантски фирми, както и фирми за техническо обслужване, включително лаборатории и фирми по контрол на качеството.

Макар че първите научни паркове се появяват в САЩ, Великобритания, Франция, Белгия още през 50-те и началото на 60-те години на XX век, техният брой рязко се увеличава през 80-те години и причините за това са: разгърналото се в развитите страни (под влиянието на структурните и цикличните кризи от 70-те и началото на 80-те години) структурно преустройство на икономиката; стагнацията на производството в традиционните отрасли на промишлеността; засилването на конкуренцията на световните пазари на наукоемка продукция и стремежът да се въвлекат в тази сфера неизползваните ресурси на регионите; и най-накрая - опитът да се смекчат по такъв начин острите социално-икономически проблеми на регионалното развитие. Сега в САЩ има няколкостотин НП.

Най-известният е „Силикон Вeли"

намиращ се близо до Стенфордския университет (недалеч от Сан Франциско, щата Калифорния). Той е създаден през 50-те години на ХХ век. Влизащите в него организации са се обединили на базата на съвместното си участие в редица предприятия на микроелектрониката.  В него са разположени 17 най-големи концерни на електронната промишленост- IBM, "Интел, "Ксерокс" и повече от 3000 наукоемки предприятия, ежегодно произвеждащи продукция за около 500 млрд. долари.

За създаването на „Силикон Вeли" са благоприятствали няколко фактора: наличието на развита инфраструктура в Калифорния, изградена в резултат от развитието на военната промишленост през Втората световна война; близостта на Стенфордския университет, осигуряващ „Силикон Вeли" не само с необходимите научни разработки, но и с висококвалифицирани специалисти, много от които стават основатели и ръководители на нови наукоемки фирми; потребността от микроелектроника и изчислителна техника за нуждите на силно развитата в Kалифорния авиокосмическа промишленост; и наличието на развит пазар на рисковия капитал, играещ важна роля в осигуряването на иновационния процес на най-ранните му етапи - в момента на формиране на новите наукоемки компании.

Формирането на „Силикон Вeли" става в голяма степен стихийно, без предварително набелязан план и без да се поставя специално задача за създаването на НП. Това в последствие води до възникването на редица проблеми - недостиг на територия, изключително висока цена на жилищата и производствените площи, замърсяване на околната среда, транспортни проблеми, високи данъци, нарастване на престъпността и др., поради което много компании започват да напускат този парк.

От САЩ НП започват да се разпространяват по цял свят. Първите три НП във Франция се финансират изцяло от държавата. Най-старият и най-големият от тях - „Антиполис София", е създаден през 1969 г. в близост до Ница. От началото на 80-те години изграждането на НП във Франция (както и в цяла Западна Европа) върви с много високи темпове. Появяват се НП в предградията на най-големите научни и промишлени центрове на Франция - Париж, Страсбург, Бордо, Марсел, Лион и др. Паркът „ЗИРСТ де Мейлан" се разполага в предградията на Гренобъл. За неговото образуване благоприятства наличието в Гренобъл на един от най-големите университети във Франция и Националния политехнически институт, а също и заводите на такива крупни транснационални корпорации като „Хюлет-Пакард", „Томсън" и др. Около 70 малки и средни наукоемки предприятия, специализиращи се в областта на електрониката, робототехниката и автоматизацията на производството съставляват ядрото на парка. За него е характерно това, че извършената работа се ограничава със стадия на научноизследователски и опитно-конструкторски разработки и създаването на прототип на изделието или технологията. Крупномащабно промишлено производство на наукоемка продукция там практически няма. Научният парк в предградията на Лил е създаден през 1983 г. в рамките на държавната програма за структурно преустройство на промишлените области в северната част на Франция, оказали се в състояние на икономическа депресия. Той е специализиран в областта на създаването на системи за компютъризирано интегрирано производство. За НП във Франция е характерен високият дял на държавното участие при тяхното изграждане.

Във Великобритания един от основните (ако не и главният) субекти на дейността по създаването на НП са университетите. За това в голяма степен съдейства политиката на правителството, подтикваща университетите към сътрудничество с промишлеността с помощта на редица мерки, започвайки с косвено стимулиране и завършвайки с намаляване на субсидиите от бюджета.

Най-големият и най-известен НП във Великобритания е създаден в началото на 70-те години на площ около 50 х.а., принадлежаща на Кеймбриджкия университет.  Кеймбриджкият научен парк е част от по-общо

явление, наречено кеймбриджки феномен

Под това явление се подразбира интензивното формиране на наукоемки фирми около Кеймбриджкия университет, в т.ч. и извън границите на НП. Повечето от тях са свързани с разработването и производството на изчислителна техника, програмно осигуряване, научни прибори, средства за комуникация. Сега повечето университети във Великобритания имат свои научни паркове. Обикновено при изграждането на НП университетите привличат като партньори местните органи на властта или агенциите по регионално развитие и други правителствени организации. Собствеността на научните паркове варира от университети и местни власти до частни компании. Като значителен източник на местна заетост и създаване на национален доход, много научни паркове получават финансова помощ от британското правителство, ЕС или агенции за регионално развитие.

През 1984 г. е учредена Британската асоциация на научните паркове (United Kingdom Science Parks Association - UKSPA) като организация за планиране, създаване и развитие на научни паркове на територията на страната. Членството в UKSPA позволява на научните паркове: да бъдат част от практикуващите трансфер на знания; да представят своя парк чрез уебсайта на UKSPA; да присъстват на събранията на членовете, на които се споделят добрите практики; да получат достъп до бенчмаркинг информация; да придобият регионален, национален или международен профил.[1] Британската асоциация включва повече от 50 научни парка с около 1400 компании и 27.4 хил. души персонал.

В Германия технологични паркове се създават най-вече в областта на микроелектрониката, измерителната и авиационната техника. В своята дейност те се ориентират към потребностите на фирмите от съответния регион. Ето защо тяхната специализация в голяма степен зависи от особеностите на икономическото развитие на региона. Най-големият технологичен парк в Германия (и в цяла Западна Европа) е мюнхенският „Изар Вели". На неговата територия действат около 200 електронни фирми. Крупни технологични паркове има също в района на градовете Карлсруе (телекомуникации, прецизно оборудване), Щутгарт (електроника, машиностроене), Фрайбург (полупроводници), Фридрихсхафен (авиокосмическа промишленост). От 1984 г. започват да функционират мощни биотехнологични центрове в Хайделберг (център по молекулярна биология), Кьолн (център по молекулярна, генна и клетъчна технология), Мюнхен (център по разработване и прилагане на генна технология). Технологичните паркове в Германия ежегодно получават значителни субсидии от Министерството на научните изследвания и технологии.

В Индия и Китай научните паркове са въпрос на засилена държавна политика и подпомагане. В Индия например правителствената агенция за развитие на индустриалната инфраструктура (KINFRA) изгражда няколко големи технологични парка в областта на информационните технологии.

Научните паркове са най-добрата естествена среда за бизнеса и институциите на глобалната икономика, основаваща се на знанията. Те подпомагат икономическото развитие и конкурентоспособността на регионите и градовете чрез:

  • насърчаване на иновациите и предприемачеството и създаването на нови високотехнологични фирми;
  • създаване на нови бизнес възможности и добавянето на стойност за зрелите компании;
  • създаване на основаващи се на знанията професии;
  • подпомагане на технологичния трансфер;
  • нарастване на синергията между университетите и бизнеса.

Основни структурни елементи на научните паркове са

бизнес инкубаторите и технологичните центрове

Изследване от февруари 2006 г. в световен мащаб показва, че 88% от научните паркове имат най-малко един инкубатор, а технологични центрове присъстват в 83% от парковете.

Концепцията за бизнес инкубаторите възниква в САЩ през 60-те години на XX век, но особено бурно развитие както в САЩ, така и в Европа бизнес инкубаторите получават през 80-те години на XX век. Бизнес инкубаторът е организация, създадена за да оказва професионална подкрепа на иновативното предприемачество и МСП чрез предоставянето на внушителен брой ресурси и услуги, които могат да включват: осигуряване на физическо пространство (офиси, лаборатории, производствени помещения); оборудване, транспортни средства, библиотеки; консултантски услуги в т.ч. помощ при подготовката на ефективен бизнес план; административни услуги; компютри и информационни мрежи; фондове на рисковия капитал и т.н.

Учени, инженери, изобретатели, предприемачи, желаещи да организират свой собствен бизнес получават в инкубатора привилегирован достъп до всичко необходимо за реализирането на идеите им. Повечето инкубатори предоставят всички видове услуги по цени по-ниски от пазарните, като в някои инкубатори се разрешава ползване на услугите само за определен срок (например от 6 месеца до 3 години) - такива са държавните инкубатори; а в частните обикновено времето за престой не е предварително лимитирано, но се прилагат нарастващи с течение на времето такси за наем. Най-ниски са таксите в държавните инкубатори, средни - в университетските, и най-високи са таксите в частните инкубатори (корпоративни и индивидуални), но те предоставят и по-високо равнище на обслужване.

Главният принцип при предоставянето на услугите е пълното невмешателство на организаторите на инкубатора в текущата дейност на малките фирми. Преди да предоставят услуги, организаторите на инкубатора обикновено искат от претендентите да представят бизнес план за развитието на бъдещото предприятие. Критерии за допускане на фирмите и предприемачите в инкубатора са: ефективността на бизнес плана, продуктовата и пазарната стратегия на фирмата, степента на новост и оригиналност на идеите, размерът на очакваните печалби, изискванията за необходимата площ, „възрастта" на фирмата. Един от най-важните критерии е съответствието на фирмата с целите и задачите на инкубатора.

В зависимост от преобладаващия източник на финансиране и целите за създаването им могат да бъдат разграничени 4 основни вида инкубатори: (табл.1).

Корпоративните инкубатори се създават със средства на големите корпорации и основната им цел е участие в бъдещите доходи на малките иновационни фирми, получаване на аренда и едва на второ място - диверсификация на производството и апробиране на нови идеи.

Обществените инкубатори (държавни и общински) са част от цялостната държавна и регионална стратегия за икономическо, индустриално и социално развитие. Държавните инкубатори се финансират от държавата или от държавни организации и фирми при наличието на кризисна ситуация в икономическо или социално отношение. Характерно за тях е, че те се създават в сгради и помещения на държавни фирми, които предстои да бъдат чувствително съкратени. Държавните инкубатори са непечеливши организации, които преследват постигането на цели, насочени към цялото общество. Тъй като техните приходи от наеми и такси са ниски, а целите им могат да бъдат постигнати в по-дългосрочна перспектива, тези инкубатори имат нужда от сравнително дългосрочна поддръжка от страна на държавата.

Общинските инкубатори решават предимно регионални проблеми - създаване на нови работни места, оживяване на обезлюдени региони и производства, укрепване и диверсификация на икономиката на региона, прекратяване на миграционни процеси и т.н. Те се финансират от общински организации и фирми, в някои случаи ползват правителствени субсидии, дарения, средства на промишлени фирми, университети и частни лица.

Университетските инкубатори се отличават не само със значителния си дял собствени средства, но и с ясно изразените си „учебни цели". В тях се развиват дейности, свързани с обучението и научноизследователската работа в университета, апробират се нови идеи, комерсиализират се интелектуални продукти - резултат от НИРД. Те осигуряват допълнителни приходи в университетските бюджети, създават работни места за завършили студенти, докторанти и останали без работа научни работници и преподаватели, подпомагат новосъздадени фирми от студенти и преподаватели. Финансират се най-вече със собствени средства на университетите, а основни спонсори са централните и местните органи на властта. Университетските инкубатори са с подчертана иновативност, те са силно ориентирани към новите технологии.

Частните инкубатори се организират от професионални предприемачи индивидуално, със собствени средства, с цел участие в бъдещите доходи на малките иновационни фирми, а също и получаване на аренда. Като правило частните инкубатори предоставят услуги на онези малки фирми, които обещават в близките 5 години да достигнат оборот от 5 млн. долара годишно.

Обемът на услугите, които предоставят инкубаторите може да варира от информационни, консултантски и експертни услуги (в т.нар. "инкубатори без стени") до предоставяне на пълен набор от услуги включително помощ при осъществяване на производствена дейност и комерсиализиране на произведената продукция. Средният срок за ползване на инкубаторите до преминаването към пълна самостоятелност е 3 години.

Сега моделът на бизнес инкубаторите се променя, преразглежда се начинът, по който те подпомагат стартиращите фирми. Те все повече стават достъпни за онези предприемачи, които търсят консултантски услуги на ниски цени. Това е така, защото инкубаторите все повече стават виртуални. Виртуалните инкубатори не изискват физическо присъствие на фирмата в тях, разполагане на нейните цехове и офиси в инкубатора. Те се съсредоточават върху свързването на широк кръг от местни предприемачи с висококвалифицирани експерти и ментори. Този нов модел подхожда на онези предприемачи, които се нуждаят от консултантски услуги, които инкубаторът предлага, но все още искат да поддържат свои собствени офиси, складове, цехове и т.н. Това, което остава същото в новите виртуални инкубатори е, че те са добро място, където предприемачите могат да се срещнат с перспективни инвеститори. Виртуалните инкубатори имат по-ниски режийни разходи, което често се превръща в икономии на разходи за предприемачите. И тъй като те обслужват много фирми, могат да привлекат по-опитни експерти.

От САЩ идеята за инкубаторите се разпространява по цял свят. По оценки на National Business Incubation Association (NBIA) сега в САЩ функционират около 1500 инкубатора. Изследването, проведено от ЕК през 2002 г. установява около 900 инкубатора в Западна Европа. Инкубационната активност не се ограничава само с развитите страни. Сега се внедряват инкубатори и в развиващите се страни и предизвикват интерес за финансова подкрепа от такива организации като UNIDO и Световната банка.

По мащаби и равнище на интеграция на основните контрагенти (университети, големи фирми, малки иновационни фирми) могат да бъдат разграничени няколко типа образувания, намиращи се на различен стадий на коопериране на науката и производството.

Технологичният център

е първата, зачатъчна форма на сливане на науката и производството. В него се извършват фундаментални и приложни изследвания, насочени към разработването на нов продукт или технология. Като правило технологичният център има относително неголеми размери и по същество е филиал на университета. Именно чрез университета се установяват контакти с представители на промишлеността, търсят се заинтересовани партньори. Особено широко разпространение тази форма получава в Германия - там функционират около 200 технологични центъра на базата на висши учебни заведения и други научноизследователски звена. Освен че осигуряват благоприятни условия за създаването на нови технологично ориентирани малки и средни фирми, технологичните центрове в Германия преследват и някои други цели и задачи:

- подобряване на технологичния трансфер - задачата се свежда до усъвършенстване и подобряване на контактите между всички намиращи се в съответния регион държавно финансирани изследователски и развойни учреждения, от една страна, и частните фирми, от друга;

- модернизиране и диверсифициране на регионалните стопански структури;

- активизиране на регионалния икономически потенциал и насърчаване на иновационния климат;

- запазване на съществуващите и създаване на нови работни места.;

-  повишаване квалификацията на работната сила.

Технологичният парк

е по-завършена форма на научно-техническо коопериране и има по-големи размери. Той представлява специално подготвена територия в близост с голям технически университет, на която се намират свързани помежду си лаборатории, пунктове за централизирано техническо снабдяване, институти, експериментални производства, промишлени компании с производства, основаващи се на научно-техническите разработки на университета, фирми за рисков капитал и др. Това е зона със специфична инфраструктура, която осигурява необходимите условия за пренасяне на новите технологии в промишлеността. Тя осигурява среда, в която новосъздадени фирми с технологична насоченост могат да намерят подкрепа при стартирането и развитието на своя бизнес, достъп до нови технологични разработки, до рисков капитал, до консултантски услуги, пазари и т.н. Инициатори при създаването на парка обикновено са университетите, привличащи за сътрудничество промишлените фирми и местните органи на властта. Технологичният парк по отношение на университета е вече самостоятелен партньор. В повечето случаи за разлика от технологичния център технологичният парк извършва не само научни изследвания и опитно-конструкторски разработки, завършващи със създаването на прототип, но и осъществява производството на новия продукт.

Технополисът

(град на науката) отразява още по-висок стадий в развитието на научно-техническото коопериране. Той представлява образувание с градообразуващ научно-производствен комплекс. Състои се от три взаимосвързани зони: научно градче, промишлена зона и жилищни квартали. Такива градове на науката започват да възникват още през 50-те - 70-те години на XX век -  Дубна,  Зеленоград и Обнинск в Русия,  Цукуба в Япония и др. Особено мащабна обаче е японската програма „Технополис", издигната от Министерството на вътрешната търговия и промишлеността (МВТП). Тя се основава на идеята за сътрудничество между бизнеса, университетите и местните органи на властта и предвижда изграждането на 19 градове на науката (технополиси) по цялата територия на Япония. На технополисите се възлага надежда да станат двигател на икономическото развитие на Япония през XXI век . Те ще се намират във фокуса на перспективните изследвания във „възходящите" отрасли - електроника, биотехнология, керамика, нови материали, робототехника, компютри и програмното им осигуряване. Технополисите се изграждат по предварително разработена програма, в която наред с технологиите голямо значение се придава на развитието на спорта, културните дейности и социалните програми; поставя се акцент върху създаването на „мека" инфраструктура, състояща се от квалифицирани кадри, обслужване, информационно осигуряване, нови технологии, телекомуникационна мрежа и рисков капитал. Системното планиране на технополисите позволява да бъдат избегнати грешките, допуснати при изграждането на „Силикон Вели" и произтичащите от това проблеми. Технополисите се разполагат в живописни селски местности и трябва да отговарят на следните критерии: да са разположени на не повече от 30 минути път от своите „градове родители" (с население не по-малко от 200 хил. души) и в границите на един ден път от Токио, Нагоя или Осака; размерите на технополиса да не надминават 500 кв. мили (приблизително колкото площта на „Силикон Вели"); да представляват балансиран комплекс от три взаимно свързани района - промишлена зона, научно градче с университети и научноизследователски институти и лаборатории и жилищни квартали с всички удобства. Макар че инициатор на програмата „Технополис" е японското правителство, водеща роля при практическото й осъществяване имат местните органи на властта, а функциите на МВТП се ограничават до определянето на критериите, осигуряването на техническа помощ, данъчни облекчения и кредити. В регионите са създадени „фондове на технополисите", които се попълват за сметка на местните данъци и вноските на корпорациите. За да бъдат привлечени фирми от големите градове и от чужбина, в технополисите се предоставят данъчни облекчения, заеми с ниски лихвени проценти и субсидии за развитие на НИРД, както и разрешения за ускорена амортизация.

Голямо внимание се отделя на развитието на наукоградовете и в Русия. През 1998 г. е приет закон, регламентиращ статута на наукоградовете. В съответствие с този закон статутът на наукоград се дава за срок от 25 години. Президентът утвърждава определените от правителството приоритетни за дадения наукоград направления на научно-техническата и иновационна дейност, а също и програмата за развитие на наукограда, в която са определени мерките за държавна подкрепа на дадения наукоград. Финансирането и материално-техническото осигуряване на наукограда и неговата инфраструктура се осъществява за сметка на средства от федералния бюджет, местния бюджет и др. източници.

Висока степен на коопериране между науката и производството се наблюдава и в

Индустриалните клъстери

Клъстерната концепция бързо привлече вниманието на правителствата, консултантите и научните среди, откакто тя за пръв път беше формулирана през 1990 г. от професора от Харвардския университет Майкъл Портър. Според него, клъстерът е географска концентрация на взаимосвързани фирми, специализирани доставчици, доставчици на услуги и свързаните с тях институции в определена сфера.

Процесът на идентифициране, дефиниране и описание на клъстерите не е стандартизиран. В някои дефиниции се поставя акцент върху общата база от знания, в други - върху общата стратегическа цел. Общата стратегия за развитие и иновационните проекти са в основата на дефиницията на DIACT - френска правителствена организация, упълномощена да сертифицира клъстерите. Според работната група на OECD по въпросите на индустриалните клъстери „Клъстерите са производствени мрежи от силно взаимозависими фирми (включително специализирани доставчици), произвеждащи знания организации (университети, изследователски институти), свързващи институции (брокерски, консултантски фирми) и потребители, свързани един с друг в добавяща стойност производствена верига".

Независимо от различните нюанси в дефинициите, бихме могли да обобщим, че клъстерът е географска концентрация на взаимосвързани фирми и институции, където достатъчно ресурси и компетенции се натрупват и достигат критичен праг, като осигуряват значително конкурентно предимство в дадена област.

Според М. Портър клъстерите повишават конкурентоспособността на фирмите по три начина:

  • чрез увеличаване на производителността на фирмите в клъстера, което се дължи на споделяне на най-добрите практики, трудови и управленски ресурси;
  • чрез създаването на възможности за осъществяване на иновации в съответната област;
  • чрез насърчаване на предприемачеството и създаването на нови фирми.

Към тези три основни фактора бихме могли да добавим още един - реализирането на икономии от фирмите в клъстера. Мащабът на търсенето сред работодателите в клъстера води до външни икономии, тъй като голям брой фирми с общи или припокриващи се потребности могат да привлекат повече услуги и ресурси (включително работна ръка), отколкото отделни фирми, при това с по-ниски разходи. Други външни икономии включват улеснения достъп до специализирани услуги като банкери и счетоводители, които познават в достатъчна дълбочина технологиите и пазарите на индустрията; доверени консултанти, които могат да помогнат за разрешаването на конкретни проблеми и бизнес центрове, които могат да окажат помощ. Някои от тези икономии се дължат на мащаба на създадения пазар и възможности за работа, а други - на връзките, изградени на базата на доверие или организационно членство, познати под името „социален капитал". Наблюдава се и т.нар. „просмукване" на знания, при което технологиите достигат до по-малки фирми не чрез формални пазарни взаимоотношения, а чрез обмен на служители в рамките на една база от общ, специализиран и технически персонал. В клъстерите със социален капитал иновациите се предават много по-лесно. Често фирмите в клъстера имат възможност да ползват съвети и скъпо оборудване, което нито една от тях не би могла да закупи самостоятелно. Всичко това води до реализирането на т.нар. клъстерен ефект, който по своята природа е синергичен ефект - т.е. общият резултат е по-голям от сумата на резултатите на отделните участници, ако те действаха изолирано един от друг. Посочените предимства правят концепцията за клъстерите много популярна и тя става фокус за много правителствени програми. Съществуват два основни типа клъстери:

- хоризонтален клъстер - той включва фирми, които споделят общ пазар за крайната продукция, или използват обща технология, или умения на работната сила, или изискват сходни природни ресурси;

- вертикален клъстер - той включва фирми, свързани помежду си с връзки на покупко-продажба и образуващи снабдителска верига (supply chain).

Много правителствени и промишлени организации по цял свят се обръщат към клъстерната концепция през последните години като средство за стимулиране на икономическия растеж на градовете и регионите. Ето защо голям брой клъстери беше създаден през 90-те години на XX век и тази тенденция продължава. Изследването, проведено през 2005 г. обхваща повече от 1400 клъстера по цял свят.

За изграждането на успешни конкурентоспособни клъстери съдействат следните фактори:

- разработването на обща стратегия за икономическо развитие на клъстера в съответствие със стратегията на дадения регион;

- натрупването на критичен обем от ресурси и умения;

- партньорството между участниците в проектите;

- ориентирането на НИРД към технологии с висок пазарен потенциал;

- наличието на квалифицирана работна сила;

- наличието на добре развита инфраструктура;

- технологичният трансфер.

Клъстерите обикновено се идентифицират чрез използване на методи за количествен анализ като например изчисляването на коефициент на локализация и анализът „вход-изход". Коефициентът на локализация измерва относителната концентрация на производство в региона, а анализът „вход-изход" показва обмена на продукти и услуги между фирмите в клъстера. Тъй като количествените анализи могат да покажат само наличието на клъстер, но не могат да покажат какъв тип връзки има между фирмите в него, е необходимо количественият анализ да бъде допълнен с качествен анализ.

Клъстерната стратегия активно се използва във Великобритания, Германия, Дания, Холандия, Финландия и Белгия. В тези страни държавата не само подкрепя създаването на клъстери, но и се превръща в активен участник в клъстерните мрежи. Във Великобритания Министерството на промишлеността и търговията участва в развитието на ИКТ-клъстер в района на Темза (Thames Valley), биотехнологичен клъстер в Кеймбридж, авиокосмически- в Бристол. В Германия от 1995г. действа програма за създаване на биотехнологични клъстери - Bio Regio. В Норвегия правителството стимулира сътрудничеството между фирмите в клъстера на морското стопанство. Във Финландия е особено развит лесопромишленият клъстер, който обхваща производството на дървесина, хартия, мебели, полиграфско и свързано с него оборудване. Тясното взаимодействие между фирмите от този клъстер в разпространяването на знания им осигурява конкурентни предимства по отношение на основните конкуренти. Благодарение на активната подкрепа на държавата най-висока степен на коопериране се наблюдава в страните от Северна Европа. При това Финландия лидира по равнище на  изследователско и технологично коопериране.

В условията на глобализация клъстерите играят решаваща роля за привличането на чуждестранен капитал, създаващ нови технологични знания; за повишаването на заинтересоваността на инвеститорите от финансирането на иновации; и за получаването на изгоди от международната мобилност на квалифицирани кадри.

В България има изградени инкубатори, технологични центрове, клъстери

но мрежата от такива структури е все още слабо развита. Добри примери в това отношение са високотехнологичните бизнес инкубатори във Варна и Габрово, „Бизнес иновационен център - ИЗОТ" АД, фондация „ГИС трансфер център", Европейският иновационен център и др. Институционализацията на клъстерите в България започна с решение на Министерския съвет от пролетта на 2004 г. Първа е институционализацията на клъстер „Информационни и комуникационни технологии"  (декември 2004 г.), следвана от двата индустриални клъстера „Средногорие мед" в района на Панагюрище и Пирдоп  (януари 2005 г.) и „Енергийното сърце на България" в региона на комплекса „Марица - изток" (март 2005 г.). Сега са обособени 31 клъстерни структури, от които 12 са съдебно регистрирани. Четири от клъстерите са във високотехнологични области (информационни и комуникационни технологии, енергетика, оптична техника, машиностроене), а останалите - в традиционни отрасли. Разработена е Национална стратегии и План за действие за създаване и развитие на клъстери в България за периода 2006 - 2013 г. Изпълнява се проект по програма ФАР „Инициативи за развитие на клъстери". В резултат от изпълнението му се очаква да бъдат подкрепени между осем и дванадесет клъстера за периода 2007 - 2012 г. Директното подпомагане на избраните клъстери ще се извършва чрез схема за безвъзмездна помощ, възлизаща на 24 млн. евро, като 75% от сумата ще бъде осигурена по линия на Програма ФАР, а останалите 25%- с национално съфинансиране.