Призив за запазване на социалния елемент и спиране на практиката за намаляване на осигурителните прагове като ключови фактори за българската пенсионна система - така можем да обобщим отправените от Йордан Христосков послания по време на дискусията "Българският пенсионен модел - съдържание, постижения и заплахи", провела се вчера в пресклуба на БТА.

Мероприятието беше организирано от Социалдемократическия форум. Презентация изнесе управителят на НОИ Йордан Христосков. Основни акценти бяха поставени върху европейските системи за социална сигурност и мястото на България в тях, постиженията на българският пенсионен модел  и рисковете, пред които е изправен.

В последвалата дискусия горепосочените призиви се откроиха като конструктивен елемент, но повече можеше да се долови болката на едно поколение, строило социалистическа България, което се чувства ограбено и маргинализирано.

Къде сме ние?

Моделите пенсионни системи, според презентацията на Йордан Христосков, могат да бъдат класифицирани в четири основни вида.

Според либералният модел индивидът сам се грижи за себе си и разчита на личната си предвидливост. По- умерен е колективно-либералният модел, при който има гарантиран минимум, финансиран с данъци, а останалото осигуряване е резултат на лична инициатива.

Друга умерена алтернатива е доходно-пропорционалният (или корпоративен) модел. При него загубените доходи от труд се компенсират адекватно, като се разчита на предварително участие с осигурителни вноски. Характерно за модела е солидарното споделяне на риска.

Това е системата, в която най-общо влиза българският случай. България е държава със 120-годишни традиции в прилагането на именно тази рамка.

Най-„в ляво" е системата на държавното обезпечаване - тук потребностите на нетрудоспособните се обезпечават със средства от държавния и/или общинските бюджети.

Българският модел

Макар и вече да класифицирахме българският пенсионно-осигурителен модел, при по-внимателно разглеждане се вижда, че той има ред специфики и съчетава елементи на алтернативните модели.

На концептуално ниво идеята е да се запази социалната солидарност на пенсионната система като водеща, но с  промени в нейните параметри. Създава се и нов капиталов сегмент в две форми - задължителна и доброволна. Това са така наречените три стълба на пенсионната система.

Солидарният първи стълб обхваща всички икономически активни лица. Те внасят в държавния бюджет средства, пропорционални на приходите им. Той се допълва със средства от държавния бюджет за социални, персонални и други пенсии.

Вторият стълб е капиталов и се състои от два здравноосигурителни фонда, в които вноските са задължителни. Това са професионалния (за ранно пенсиониране при тежки условия на труд) и универсален (осигурява втора пожизнена пенсия за родените след 1959г., вноските са от страна на работника и работодателя).

Създаден е и строго регламентиран трети капиталов стълб, който не е задължителен. Вноските във фондовете от този стълб отново се плащат от работник и работодател при желание и по лична инициативност.

Постиженията

Според Йордан Христосков българското пенсионно осигуряване е постигнало ред успехи, но е изправено и пред ред опасности. Докато през 1999г. коефициентът на заместване на дохода (т.е. до каква степен пенсията ти замества дохода) е бил 34 на сто, през 2007г. той вече е 43 на сто. (За съжаление обаче тази висока стойност най-вероятно се дължи на разпространената сива икономика и на осигуряване на нереално ниски заплати - б.а.).

Подобрени са и стойностите на коефициентите на зависимост - докато през 1999г. съотношението е било 104 пенсионери на 100 осигурени, сега то е 82 пенсионера на 100 осигурени.

Разширена е диференциацията в пенсиите - от 1 към 3 през 1999 година до 1 към 5 през 2007 година (това за по-ляво ориентираните е възможно обаче да не се причислява към графа „успехи").

Рисковете

Силно внимание бе обърнато на рисковете при някои идеи, лансирани в обществото и настоящи държавни политики.

Такава в частност е намаляването на осигурителните прагове и компенсирането им със субсидия от бюджета, което понастоящем наблюдаваме. Това се оказва безперспективна алтернатива. Изчисленията демонстрират, че намаляването на размера на вноските не води до по-висока събираемост, а до създаване на по-голям дефицит. Този дефицит до 2015г., при настоящото положение, би останал на изключително високо ниво (около -15%). Той от своя страна се компенсира от държавен бюджет, към който обаче допринасят и пенсионерите. Следователно отговорността за издръжката им пада върху цялото население.

Абсолютизираното на първия солидарен стълб и премахването на капиталовия елемент е друг вариант, криещ рискове. При него младото поколение се демотивира да плаща вноски, изправено пред несигурност дали то ще бъде компенсирано и лишено от право да разчита на капиталово решение, което би увеличило активите на сумите, които внася. Самото отсъствие на капитализация на активи също е лишаване на възможност за по-висока доходност.

Пълната приватизация на пенсионния модел също не се оказва надеждна алтернатива. Основна причина е, че въпреки възможността за по-високи доходи от внесените активи, съществува и вероятност от сътресения. Следователно социалната сигурност на възрастното население е изложена на капризите на капиталовите пазари. Доказателство за това е чилийският случай, където доходността на фондовете е спаднала рязко надолу след 11 септември 2001, а осигурени са се оказали едва 1/3 от населението.

Една такава реформа също би анулирала осигурителния принос на работещото в момента поколение, което е плащало вноски и към първия стълб.

С подобни аргументи бе призовано към запазване на солидарността в пенсионния модел и едно умерено и прагматично мислене. Тази солидарност е основно постижение на съвременната цивилизация. Какво ако един млад и здрав човек, който иска да се погрижи сам за себе си на старини, се окаже инвалид в първата година, в която работи, зададе риторичен въпрос Йордан Христосков.