В Питсбърг група набожни, но мирни турци реши да промени проектите си за ислямски център, след като обществеността се отнесе враждебно. В Клитероу, градче в северна Англия, плановете бивша църква да се превърне в джамия получиха разрешение за строеж след седем отказа. В Австрия Йорг Хайдер от крайната десница грабна заглавията с предложение да не се строят джамии и минарета в провинция Каринтия, където той е управител. В Мемфис, Тенеси, мюсюлманите успяха да изградят голямо гробище, независимо от местното недоволство от техните погребални обичаи.

Има нещо сходно във всичките тези скици на вътрешната верска политика в Западния свят. Те илюстрират силни емоции, но и опортюнистични електорални игри, изплуващи на повърхността на много държави с мюсюлманско малцинство, все по-богато и самоуверено, което предявява претенции да строи повече джамии и други обществени сгради. Тези истории показват как разпалваните страхове за „сблъсък на цивилизациите" могат да възпламенят еднообразния живот на провинциалната политика.

Но от двете страни на Атлантика има разлика относно начините за провеждане на тези диспути. Макар в Америка да има обилие от борци срещу исляма, готови да си играят със страховете на хората, на строителите на минарета се оказва протекция. По-конкретно конституцията, правната система и политическата култура като цяло заемат страната на религиозната свобода. Американската традиция за свобода се корени в Първото изменение на Конституцията с ангажимента, че „Конгресът няма да приема закон относно установяването на религия или забраняване на свободното й изповядване ..." Друго убежище за наострените малцинства е "Раздел 1983" от американските закони за гражданските права, които позволяват на индивидите да съдят отговорните държавни служители, ако правно или конституционно право им е отнето.

По-важен от буквата на закона е етосът, стоящ зад религиозните общности, които са „нови" (за техните съседи) и просто искат да практикуват вярата си по начин, който не вреди на никого. В Америка тонът на диспутите за религиозните сгради (или културни центрове или гробища) е повлиян от всеобщото убеждение, че ако случаят отиде на най-високо равнище, каузата на свободата вероятно ще надделее.

Европейската конвенция за човешките права и съдът, който я гарантира, също пазят религиозната свобода. Но конвенцията не е централна за европейската политика по начина, който Върховният съд и конституцията са в Америка. Европейският съд разочарова поддръжниците на религиозната свобода, когато подкрепи забраната на Турция за фереджета в университетите.

Рискът в гаражите

Правните принципи настрана, има прагматични причини за избор на американския път. Повечето джамии в Западния свят не представляват заплаха за не-мюсюлманските граждани; но някои представляват заради омразата, която се проповядва там. В подобни случаи силите на полицията имат нужните правни пълномощия за да се намесят и да правят арести, ако е необходимо. Разбиването на екстремизма със сигурност ще е по-лесно в атмосфера, в която изграждането и функционирането на джамия е отворен, прозрачен бизнес. Както каза веднъж френският президент Никола Саркози, „Не минаретата са опасни, опасни са сутерените и гаражите, където се крият тайните места на поклонение".

Моля, ще го каже ли някой това на Швейцария? Политиците от двете най-големи политически партии искат да прокарат промяна в конституцията, забраняваща строителството на минарета. Мерки от този вид изразяват сляпата набожност, стояща зад опозицията срещу изграждането на джамии в Европа. Християните на Запад достатъчно дълго се оплакваха колко трудно за техните братя в мюсюлманските страни е да изграждат църкви. Прави са. Но те трябва да практикуват това, за което проповядват.

*********
Бележка на преводача: В етно-културната цялост, заключена между Егейско море и Дунава на север до Виена, осмислянето на проблемите, до които се е докоснал авторът на The Economist, е много по-дълбоко.