Маурицио Угето почти не е работил през последните три години, тъй компанията, в която е зает, е преместила производството извън Италия, да за намали разходите си. Но той все още получава част от заплатата си като работник в завода, в който е работил повече от половината си живот, пише The Wall Street Journal.

Възползвайки се от частично субсидирана от държавата програма, компанията спорадично започва да го праща вкъщи с част от заплатата му. От 2008 г. периодите, в които няма достатъчно работа, зачестяват. 48-годишният Угето получава заплата от €1 300 на месец при пълна заетост и около €800 в периодите, в които си стои вкъщи.

Сега, когато Европа се възстановява от пандемията, правителствата в Германия, Франция и Великобритания плащат на милиони служителите да си останат у дома. Плащайки заплатите им, те се надяват, че работодателите ще ги задържат на работа докато кризата отмине, а след това ще могат да възстановят бизнеса си бързо. Политиката отразява желанието на Европа да избегне масови съкращения.

В Италия тази политика е реалност от десетилетия. Програмата трябваше да е краткосрочна, но се превърна в неизменна част от икономиката. Сега, при особено слаба икономика и мудна имунизация, милиони остават вкъщи с поне част от заплатата си.

Програмата в Италия бе въведена през 60-те години на миналия век, когато част от работещите в държавни компании получаха възнаграждение в продължение на повече от десетилетие — докато достигнат възраст за пенсиониране. Правителството въведе 2-годишен лимит през 90-те, но удълженията се превърнаха в норма.

"Програмата работи, когато се използва от няколко компании, които се намират в затруднено положение, но не е устойчива, ако цялата система е в криза", казва Маурицио Дел Конте, професор в Bocconi University.

Широката употреба на практически продължителния платен отпуск нанася унищожителен удар по продуктивността на италианската икономика, казват икономисти. Например, благодарение на нея Fiat и други индустриални компании отлагат затварянето на заводи.

Fiat, която често се възползва от програмата, е затворила само един завод от финансовата криза насам. Останалите работят далеч под 75% от капацитета си — точка, която се смята за ключова за печалбата.

Има и друг проблем: квалификацията на работниците атрофира по време на продължителни периоди, в които не работят. По този начин програмата допринася и за огромната разлика между уменията, които работещите в Италия имат, и търсените от компаниите.

Програмата се отразява негативно и на бюджета. Традиционно тя се финансира от вноски от компаниите и работниците. Но след като все повече фирми се възползват от нея, правителството трябва да пълни фонда.

Така дългът на Италия вече надхвърля 150% от икономиката — и само през 2020 г. програмата е коствала на данъкоплатците €19 млрд., след като 6,7 млн., или една трета от хората в работоспособна възраст, са останали вкъщи. Около милион от тях продължават да получават пари без да работят, сочат данните от края на 2020 г.

"Грешка е да се защитава всяко едно работно място на всяка цена, защото рано или късно съкращенията ще трябва да се случат", казва Никола Де Карденас, който управлява малка компания с 50 служители край Милано.

Програмата е помогнала за запазването на 400 хил. работни места по време на пандемията, според доклад на централната банка. В него обаче се посочва, че ефектът от нея намалява през следващите години и съкращенията все пак се случват.