Преди много години имахме семеен приятел, евреин от Литва, който колекционираше английски идиоми. Един от неговите изрази бе „стегни се".

Като гледам всичките коментари за кредитната криза, чувствам се, сякаш казвам това на себе си. Сега вече със сигурност знаем, че пазарната икономика не се движи по права линия, а е обект на периодични спадове с различна сила. В късното си грамадно изследване „Големите рецесии", Кристофър Дау дефинира рецесията като ситуация, в която брутният вътрешен продукт в абсолютно значение спада между една година и следващата. Великобритания е изживяла пет след 1920: 1920-21, 1929-32, 1973-75, 1979-82 и 1989-93. Производството по време на тези процеси намалява с общо 10% спрямо тренда. Предвид последващите периоди на възстановяване, нетният ефект е намаляване ръста на тренда от 3 на 2 процента годишно. Не е голяма работа, но е напълно достатъчно да оправдае много коментатори с позитивно мислене, които всеки път прокламират, че над нас е надвиснала последната криза на капитализма. Това, което е по-объркващо, е начинът, по който членовете на финансовия елит също предпочитат да се къпят в песимизъм и си казват един на друг: "Кризата е по-лоша, отколкото си мислиш" и след това се обзалагат кое ще бъде следващото предприятие, което ще загине. Други подвеждащи клишета, изричани в такива времена, са „старите правила вече не са приложими" и „традиционните лекарства не работят повече".

Една от причините да се захвана с теоретична икономика бе главоблъсканицата с принудителната безработица: парадоксът на незадоволени желания, съществуващи съвместно с бездейните ръце. Тъй като има достатъчно истински проблеми, свързани с оскъдността на реалните ресурси, депресиите, свързани с липсата на разходи, са незадължителна екстра - има повече от достатъчно начини за стимулиране на гражданите или правителствата да харчат повече. Нужна е само изработената от Джон Мейнард Кейнс теория, за да се убедят политиците в очевидното.

Разбира се, по въпроса може повече да се каже. Не цялата безработица се причинява от недостатъчно търсене. Тя може да изразява дейността на профсъюзите или други заинтересувани групи, настояващи за реални възнаграждения, което изважда хората от работа. Ако се опитаме да изцерим това, вкарвайки принудително покупателна сила в системата, определено ще получим нарастваща инфлация. Тази движена от работните заплати безработица бе важна за Великобритания през 1970те, но сега остава заплаха само за Германия и може би още някои части на Еврозоната.

По-сериозно усложнение е, че рецесията играе роля в премахване на нежизнеспособните инвестиции или отживели времето си предприятия, които са процъфтявали във фазата на бум. Това е прочутото напоследък „креативно разрушение" на Йозеф Шумпетер. Но макар да трябва да изчакаме, докато протича процеса на премахване, няма нужда да толерираме спиралата на понижението, в която работници и корпорации изкарват спестяванията си от перфектни и жизнени дейности. Такава „вторична депресия" може да бъде уловена чрез инжектиране на достатъчно покупателна сила чрез монетарни и фискални стимули или смесица на двете. Обаче когато Доминик Строс- Кан, ръководителят на Международния валутен фонд, призова за такава политика на селективна база преди няколко дни, някои реагираха така, сякаш папата е прегърнал учението на Мартин Лутер.

Далеч не е сигурно, че се сблъскваме с голяма световна рецесия. Еврозоната, Китай и Великобритания изглежда работят в безопасни граници на капацитета си и дори в САЩ индикаторите оставят пространство да се спори. Ако националните власти реагират повече от нужното на заплахата от криза, те заплашват да свръх-стимулират икономиката в следващата фаза на подем. Един от начините да разберем това е да помислим за лошо поставения термостат, който реагира твърде бавно на временно застудяване, което се е получило, защото сме спрели отоплението, тъй като е било много горещо в помещението.

Подобни рискове за свръх - стимулация ни водят към по-високи нива на инфлация, която след това ще се сваля много болезнено. Алан Грийнспан в несправедливо пренебрегваната, по-спекулативна втора част от автобиографичната си книга предполага на база исторически данни, че без нещо подобно на златен стандарт, средната инфлация в света ще е около 4,5 % към 2030 година. Все пак няма да се представим толкова зле по другите реални индикатори. Опасността е в това, че освен ако политиците не се опитват да постигнат нещо като 2% инфлация, крайният резултат може да е много над 4,5%.

Идеалният стимул за света днес бе оповестен в Financial Times на 29 януари. Главният тласък ще дойде от Азия и Еврозоната. Влиянието на САЩ ще бъде скромно. За жалост такъв пакет се изправя срещу убежденията или предразсъдъците на политиците в тези райони. САЩ все още се борят с призрака на Депресията от 1930те, ЕЦБ е зациклила в стабилните финанси, а китайските власти са ужасени да не им се наложи да поемат рискове с вътрешната си стабилност.

От време на време се изкушавах да казвам, че глобализираният свят се нуждае от глобална финансова политика. Проблемът с нея е, че тогава всеки би бил едновременно и прав, и грешен, така политическите грешки ще увеличат тежестта си. Сега съществуващата смес от реакции, макар да е далеч от идеалното, може би е най-добрия компромис, който имаме на разположение. Но все пак главното ми поучение е „стегнете се". Тъй като не можем да избегнем незначителните колебания, няма нужда да си докарваме още една депресия с приказки.