Глобалната икономика – под заплаха или със златен шанс

Това е мрачната картина, която нарисува в началото на тази седмица Амброаз Евън - Причърд, колумнист на консервативната британска медия Telegraph. Според автора, моделът за възстановяване (на реда) пропуска най-важната причина за кризата: ниските лихви, определени от централните банки, които навлякоха на света огромни нива на задлъжнялост, „изтласкаха дълга до фатални равнища" и сега плодовете на тази политика са съзрели. Ако действително се тръгне към възстановяване до предишното състояние, дефлацията на дълга ще е в такъв мащаб, че ако се осъществи рязко, ще заплаши демокрацията - демагогства коментаторът.

Според Евън - Причърд сега има опасност централните банки да сторят нова грешка, реагирайки непремерено на цената на петрола. ЕЦБ повиши лихвите, позовавайки се на спиралата „цени - заплати" от 1970те. Но фиксирани в огледалото за обратно виждане, европейските макроикономисти в момента не гледат какво става пред тях на пътя. А става това, че еврозоната може да изпадне в рецесия преди САЩ ...

Съединените щати обаче в скоро време може да навлязат във втората фаза на кризата, когато приключи действието на пакета с финансови стимули, а на трудовия пазар все повече американци започнат да губят работата си. От три месеци банковият кредит в САЩ спада. През май и юни реалните заплати в САЩ са спаднали с почти 10%, което идва едновременно с имотната и дълговата криза. „Мирише на морален риск от плана за спасяване на Fannie Mae и Freddie Mac - колоните на американския ипотечен пазар за $5.3 трилиона": финансовото министерство ще купува акции, а централната банка е отворила дисконтовото си прозорче. Рисковете в икономиката се социализират, всяка печалба отива в капиталиста.

Сравнено със Скандинавия, няма никаква дисциплина на Уолстрийт. Когато банките в Норвегия паднаха под критичните капиталови равнища през 1990те, норвежкият парламент разпореди конфискация. Но скандинавският пуризъм във вселената на американския дълг може да предизвика съдбата. Така калифорнийският кредитор IndyMac наистина бе конфискуван, след като тълпи вложители излязоха на улиците на Енчино и полицията трябваше да възстановява реда. Това бе американският Northern Rock.

И така, IndyMac ще погълне една десета от резервите на Федералната корпорация за застраховка на депозитите от общо $53 млрд. Обаче структурата FDIC има да следи за близо 90 „притеснени кредитори". Забележително е, че IndyMac не бе сред тях. Ужасната реалност е, че Вашингтон е опрял гръб в стената. Шефът на ФЕД Бен Бернанке считаше, че САЩ винаги могат да оправят нещата с монетарни стимули и с обезценяване на долара. Той научи, че светът е по-сложно място за живеене. От една страна натискат цените на петрола. От друга - фаталната зависимост от външния дълг.

Китай, Русия, петролните страни и други чуждестранни държави притежават $985 млрд. от дълга на американските ипотечни агенции, без да се броят държаните от тях американски ДЦК. Направена в сайта на US Treasury справка показа, че притежаваните от чужди страни американски ДЦК възлизат на други 2.613 трилиона долара към май 2008 г. Най-големи собственици на публичния дълг на САЩ са Япония ($578 млрд.) и Китай ($506 млрд.) За една година Китай е купил американски правителствени бонове за около 100 млрд., но Япония - и това си струва да се отбележи - за една година е намалила участието си с почти 40 млрд. Дефицитът по текущата сметка на САЩ през 2007 г. е 700 млрд. долара. Една трета от него бе покрита от продажбата на вземанията на Fannie/Freddie. Макар през май т.г. продажбите на облигации на двете ипотечни агенции да са нараснали, докога ще е така?  Специалист от Merrill Lynch вече твърди, че в следващите месеци Америка е изправена пред риск от финансова криза. Това е нещо по-сериозно от термина „кредит крънч", с който сякаш привикнахме. И не на последно място, чужденците са получили право на вето върху политиката на САЩ.

Дори Япония по време на Загубеното десетилетие (1990те) нямаше подобни проблеми. Като главен доставчик на кредит в света, тя можеше да позволи на йената да поевтинее. Лихвата върху спестяванията бе 15% - днес е 3%. Япония смекчи срива. Американците са под водата преди да започнат да плуват.

Според коментатора на The Telegraph, сривът на долара ще бъде избягнат щом стане ясно, че по целия свят е пламнала зараза. Но точно сега опасността за световната икономика е максимална. Британия, Япония и Австралия тъпчат на едно място. Дания е в рецесия. Икономическият ръст в Германия второ тримесечие спада. Промишленото производство в Холандия спада с 6% през май, а в Швеция с 5.5%. Наскоро се разтуриха управляващите коалиции в Белгия и Австрия. Левите в Германия се карат.

Това е здравата част от Европа. На юг не са далеч гражданските протести, като на първо място става дума за Испания. Според финансовия министър на страната Педро Солбес, това е „най-сложната икономическа криза в историята". Всъщност нещата са много прости. Испания сама влезе в капана с евтиния кредит с 2% лихва, което й навлече дефицит по текущата сметка 10% от БВП. Балонът на недвижимите имоти и тук бе финансиран от чужденци, които купуваха бонове и облигации. Този пазар сега пресъхна. ЕЦБ затяга монетарната политика, оттам дойде и фалитът на Martinsa-Fadesa.

Китай, Индия и Източна Европа откраднаха своя икономически ръст от бъдещето - твърди в заключение анализаторът. Кредитният екцес, който захрани икономиката им, ще трябва да се връща. Ако развитият свят има късмет, Америка ще се стабилизира преди Азия да потъне. „Но ако нашите лидери не успеят да се справят, цялата глобална система ще потъне заедно. Тогава ще имаме проблем".

Не мога да се съглася с коментатора в края на анализа му. Той напълно справедливо сочи с обвинителния пръст към кредитният екцес. Но разбира се не там, където в действителност проблемът се намира. Факт е, че фокусът върху финансовите услуги, които обслужват не реални икономически процеси, а други финансови услуги (първа, втора и т.н. производни на финансови услуги),  при здравословното връщане към корените заради ефектите на кризата на доверието, поставя Великобритания в неизгодна позиция с близо 20% от икономиката във финансовия сектор. А кредитите на нововъзникващите икономики бледнеят пред най-големия длъжник в света - правителството на САЩ. Ако действително кредитите трябва да се връщат и това ще коства някому икономически растеж, то това определено не са новите икономически сили Бразилия, Русия, Индия и Китай.

Ако някой някому дължи милиарди, проблемът не винаги е само на този, който е отпуснал, но не и на този, който е получил кредита. Става дума за това - и Евънс - Причърд чудесно го описва с термина „ние" - че все по-голямата задлъжнялост на развитите страни към новите петролни и експортни икономики позволява на Новите да имат нечувани по-рано претенции. Тогава, наистина ли „демократичното общество е под заплаха"? Разбира се, при положение, че „демократично общество" е равнозначно на странното англосаксонско „ние". Знае се, че 15% от световното население разпределят помежду си 85% от глобалното богатство. Има всички основания да се очаква, че новите икономики ще искат да се намесят и да променят този „демократичен баланс".

Виновни и сгрешили няма - това е нормален икономически процес, случващ се по цялото протежение на световната стопанска история. Белег на духовна и ментална старост е да искаш да задържиш някаква форма на световен ред, която може да се струва на някого много удачна, но сега фалира. Развитите икономики нямат шанс да запазят високия си статус, освен ако не се реформират, на първо място в кредитната си система. Близко до ума е, че с новите икономически и политически сили е добре да си приятел.