Разумната представа, че времето, в което живеем, протича като стрела с една посока, не съответства напълно на онова, което вече знаем от постиженията на съвременната наука, физика и културология, през последните десетилетия. Известни са много видове време - това със сигурност ще знае и икономистът. Дискусията за икономическия цикъл е толкова стара, колкото и прогресът на икономическата наука.

Специалистите - а и не само те, различават обществени цикли с различна продължителност. Най-достоверни засега са циклите между шест и девет години. В популярната наука и в маркетинга се борави с цикли от десет години. Иконометрикът Василий Леонтиев определя икономическите цикли в тридесетгодишния хоризонт, регулиран най-вече от жизнеността на капиталовите инвестиции и технологии. Има обаче далеч по-продължителни цикли, които пресъздават някаква закономерност в развитието на обществено - икономическия живот.

Продължителността на секуларния тренд, който интересува френския историк-икономист Фернан Бродел, е близо четристотин години, а руския етнолог Лев Гумилев работи с цикъл на етногенезис от 1500 години. Естествено, в такива мащаби цифрата на продължителността на периода е силно осреднена и можем да търсим потвърждения за теориите в много широк диапазон.

Да конкретизираме: какво ще се промени в нас, българите, след като часовникът удари в полунощ на първи януари 2007 година? Колко години ще са ни необходими, за да започнем да се държим, а по-базово - да се чувстваме, като Европейци? Или напротив, трябва да подхождаме с чувство на национално превъзходство?

В днешния свят за национално превъзходство и дума не може да става. Превъзходството е индивидуално, лично, или в много случаи - организационно. Националността като превъзходство на българина над руснака, американеца или другия персонаж на често разказваните вицове, вече е отживелица. Нали светът ни няма граници, що се касае за информацията и трансфера на ценности? Или поне се стремим към нещо такова.

Не сме ли били ние, днешните българи, чрез историческия си субстрат на древните траки сред най-древните индо-европейци? Или напротив, оскърбителната подигравка „на гол тумбак чифте пищови", с които някога през седемдесетте години на миналия век някои традиционалистично настроени коментатори характеризираха вдъхновените промени в българската култура, мнението на мнозинството, или по-лошо - на влиятелното малцинство?

В тази връзка, много интересен подход към времето и историята предлага българският учен математик Йордан Табов. Според автора, историята е фалшифицирана: определени периоди от време са насложени, например изворовите сведения за Гърция в 5 век пр. Хр. и средновековния дванадесети век на България отразяват едни и същи събития, които ние съвременните хора изкуствено разграничаваме.

Странно защо, но такова „безвремие" отразява отношението ми към присъеднияването на България към ЕС. Присъединяването с главна буква, ако се съди по това, колко често то се споменава като настоящата национална цел - национален приоритет. Мисля, че можем да погледнем в древната история на нашите земи и да разберем какво се случва в момента.

Основния извод, който можем да си направим за политиката на Европейските държави към този момент по отношение на България, е следния: най-активните в подкрепата си за Евробългария са Гърция и Италия. Държавата ни е отколешен техен клиент. Нека думата не накърнява националния ни дух - това е била чисто и просто официалната позиция на Тракийските държави към Римската империя, малко преди настъпването на pax Romana - период на продължило близо сто години благоденствие в една до голяма степен обединена Европа през второто и третото столетие на новото време.

Реваншистките настроения трябва да бъдат забравени. Трябва да се осъзнаем като части от едно цяло. А това цяло също се променя. Това, което е ново за нас българите, е ново и за европейците.

В потвърждение на горното, не е случайно, че Конституцията на Европа бе отхвърлена чрез гласуване в началото на тази година от населението на две европейски държави.

Твърде сложните, претоварени с приемливи за всички 25 члена дефиниции, текстове, са неразбираеми за реалния живот. В реалността става дума за политически решения. Вероятно французите ще се нуждаят от нов Волтер, който да осмее „непогрешимата" администрация на новия в исторически план Съюз.

Знаем между другото, че държавата Великобритания - макар консервативна и с имперски претенции в началото - се придържа джентълменски към трайна политическа линия за насърчаване на равенството на държавите в съюза и свободата. В този смисъл, действително ще бъде добре за нас българите да заемем мястото си около тяхната европейска кръгла маса, като нов и тепърва трябващ да се доказва член.

Можем да се доверим на англичаните - Великобритания първа и най-упорито подема война срещу робството и търговията с хора през XIX век. А виждаме, дори и да не бихме искали, че много британски медии са посредник на негативна информация за България и внушават опасения за емиграционно цунами и високоорганизирана балканска престъпност.

Противоположността е страстта на англичаните да купуват недвижими имоти в България. Ясно е: повишението в цените на недвижимите имоти, когато е толкова устойчиво както в случая с британския интерес към планинските ни курорти и крайморските терени, е белег за икономическа стойност на нещо повече от къщи: на държава, природна красота, здравословен климат, политическа сигурност.

Това е един от изводите, с който е съгласна доста консервативната неокласическа икономическа школа: школата на икономическото равновесие. Неокласиката, най-общо казано, приема, че последователността от действия се ръководи от техния стремеж към равновесие, или се осъществява среща на изравняване на търсене и предлагане, на приходи и разходи. Според мен, има нещо по-приложимо от неокласиката, за да разберем българския национален стремеж към Европа и това е институционалната доктрина.

Да обърнем внимание на следното: човешкият или националният живот е поредица от действия. Дългосрочният интерес представлява едно очакване, прогноза, което обаче се „превежда" от човешкото всекидневие в значението на конкретни постъпки.

Всекидневие е комплексен термин на съвременната социология, който има два аспекта - вътрешно-индивидуални емоции и комуникационни актове с околните. Комуникацията с хора-европейци, която трябва да се осъществи в рамките на съюза, не отхвърля образа на българската „бащина къща", но ни изправя пред предизвикателството на културно съревнование (агония, както биха казали древните гърци) в единството от свободен трансфер на хора и информация.

Оказва се, че това, което правим във всекидневния си живот като проява на нас самите (или на ролята в социалната матрица, която ни харесва или сме принудени да играем), най-често неволно, е онова, според което другите - европейците - ще съдят за нас.

Затова е изключително наложителна нова национална консолидация.

От германското следвоенно чудо на ордолиберализма знаем, че институциите, намесата им в човешкото всекидневие, са източникът на добавена стойност; стойност която „расте, но не старее", увеличава се в поколенията. Времето на прогнозите приключи - време е за осъзнаване и трайни , качествени действия и решения. Политика означава да сме съгласни за това, къде отиваме и как искаме да живеем в бъдеще, гласи перефразиран мотив от Макс Вебер.

Самоопределилите се институции за нашето общество (опростено казано, банката, пощата, железниците и стоманата са те за германците) за България за мен са училището, селската насоченост, туризма. С две думи, най-примамлива ми се струва националната специализация в природопазене и културно осъзнаване.

И тъй като България, най-вероятно член на Евросъюза от първи януари следващата година - остават деветдесет и седем дни до този нищо не означаващ сам по себе си час, ще бъде наблюдавана, а първото наблюдение ще бъде през близкия април 2007 г., научаваме от в. „Капитал", може би трябва да акцентираме върху горните две думи, вместо да се стараем да следваме дословно идеологията на брюкселската администрация.

Ще завърша този коментар, който представя лична позиция и се надява на съдействието, основано на самочувствие, между променящите се българи, с цитат от книгата „Голямата трансформация" на големия институционалист-икономист от средата на миналия век Карл Полани:

„Държавите, от своя страна, които по собствени съображения се противят на статуквото, могат бързо да разберат слабостите на съществуващия институционален порядък и да се ангажират в създаването на институции, по-добре пригодени към техните собствени интереси. Такива държави събарят това, което пада и се придържат към това, което, според техните принципи, се движи по техния път."