Фундаменталният проблем е в това, че икономиките на „германските" членове са се раздалечили толкова много от тези от „латинския" блок, че въвеждането на единна лихва от Европейската централна Банка (ЕЦБ) се превръща в утежняваща политическа отговорност.
За това се загатна през миналата година, когато Северната Лига в Италия призова за завръщане към лирата. Този тон е подхванат от френския премиер, Доминик де Вилепин, който каза, че членовете трябва да си върнат контрола върху политиката на разменните курсове. Тъй като това ще им даде индиректна възможност да упражняват контрол върху лихвените равнища, независимостта на ЕЦБ ще бъде „смъртоносно" засегната.
Заплахата за кохезията (силата на сцеплението) на еврозоната най-добре се илюстрира при сравнение на интересите на Франция и Германия. Германия, която си е осигурила за изминалото десетилетие 30% конкурентно преимущество спрямо южния блок, се сблъсква с наченки на инфлация и затова е склонна към затягане на монетарната политика. Франция, опустошена от силата на евро спрямо йената, долара и китайския юан, е склонна да се преустанови повишаването на лихвените равнища. Докато френският политически връх вече се е обърнал срещу настоящата политика, нейното отхвърляне ще попречи на подкрепата, с която се ползва ЕС в Германия.
Това, което някога виждахме като гигантска крачка към „най-близкия съюз", както бе описано в Римския договор, се превърна в нетърпима усмирителна риза. Здравият разум препоръчва да се разкопчеят поне маншетите, но ризата може съвсем да бъде съблечена, когато всяка от страните надигне гласа си. Великобритания се намираше в същото затруднение преди да напусне ERM (Механизъм на разменните курсове в Европа) през 1992. За членовете на еврозоната, за тяхна жалост, няма непосредствен път навън.