Путин печели Крим и губи Русия

Може би поради своя широк географски параметър, както и поради имперското си минало, Русия е държава, която мисли геополитическата си доктриналност екстериорно: чрез екстраполацията на стъпката. Затова протест в Украйна или Беларус, или пък завръщането на Казахстан към латиницата, за сметка на кирилицата, буди такава тревожност в Москва, каквото системните протести срещу Владимир Путин в Хабаровск, например, просто не могат да предизвикат.

Събития и процеси, случващи се в "близката чужбина", са по-важни за Кремъл, отколкото такива, които се развиват на територията на самата Русия. Изобщо Москва е обратен случай, в който външната политика определя вътрешната.

Ето защо Русия следеше с особена внимателност ислямистките коридори между Сирия и Кавказ, но подценява това, че територията й е "счупена" на две държави: едната, на запад от Урал, олицетворявана от витрините на Санкт Петербург, другата, на изток от планинската верига, с изпожулени от сибирската тайга ръце. Първата част е европейска Русия, да я наречем импровизирано "главата". Втората е азиатската Русия, да речем, "тялото". Или, ако желаете, панорамната Русия и складовата Русия.

Именно складовата Русия - територията, източно от Урал - има две базови значения за Китай, които компрометират националната сигурност на Москва.

Едното е, че азиатското тяло на Русия бива мислено от Китай като северен буфер, който осигурява здравословно пространство на Пекин срещу потенциална военна агресия. В китайското геополитическо мислене Русия и Монголия са гърбът на Пекин, откъдето те не очакват недоброжелателни действия: тези държави не биха инициирали такива срещу Китай, нито биха предоставили територията или въздушното си пространство за настъпателни актове срещу Поднебесната империя. Стратезите в Москва вероятно си дават сметка, че начинът, по който те мислят геополитическите пространства - като "гарантирани" зони, обвити в "сиви" територии и буфери - вече се прилага спрямо Русия в разчетите в Пекин. А складова Русия се превръща за Китай в това, което е Беларус за Русия: територия, чийто суверенитет от монополен може да се актуализира в смесен или споделен вид, ако обстоятелствата го изискват.

Второто е, че азиатската част на Русия изпълнява функцията на суровинен басейн за потребностите на Китай (и не само на Пекин, разбира се). Наред с руския износ на различни суровини, тук става дума основно за вече действащия тръбопровод "Силата на Сибир", както и евентуалното изграждане на втори такъв - "Силата на Сибир 2", който ще свързва богатото руско находището на природен газ в Ямал със Североизточен Китай (което находище вече бива гъделичкано от китайски инвестиции). Тези съвместни руско-китайски проекти са част от политиката на Пекин за децентрализация на доставчиците и маршрутите на енергийните ресурси, които Китай използва (за да се избегне уязвимостта на протока на Малака, който ще представлява стратегическа слабост за енергийните доставки на Китай при евентуален конфликт със САЩ). В този смисъл Русия играе роля, идентична на планираната такава за Пакистан и Мианмар, които, чрез Китайско-пакистанския икономически коридор и Китайско-мианмарския икономически коридор (в проект) трябва да интегрират конкретни китайски провинции - съответно Синдзян и Юннан - с различни маршрути за доставки на природни суровини. Разбира се, за разлика от Исламабад и Найпидо, Москва не е само транзитен коридор. Но тези проекти, финансирани от Китай, са идентични и в друг аспект: те ограничават суверенитета на местните власти при формирането на политиката им спрямо регионалната динамика (и, съединявайки се през Шри Ланка, образуват сдържаща мембрана срещу Индия, но това е друга тема).

По принцип руско-китайското сътрудничество се състои от икономически вектор (петрол и природен газ срещу пари и инвестиции) и от геополитически такъв (борбата срещу сепаратизма на местна почва и анти-американизма в глобален план). Прекаленото облягане от страна на Москва на търговските отношения с Пекин като гаранция за добрите отношения между двете държави обаче е рисков подход по две причини.

Едната е, че тези търговски отношения не са еднакво важни за Москва и Пекин. Ако Китай е най-големият търговски партньор на Русия (с 56.8 млрд. долара или 13.4% от целия руския износ), то Москва е едва 13-та дестинация за китайски експорт (с 49.5 млрд. долара или 2% от целия износ на Пекин). Това повдига въпроса: ако Китай може без Русия като търговски партньор, то може ли Москва без Пекин? Основният риск пред Русия е икономическата й синергия с Китай да се превърне в заложничество (Австралия е чудесен пример за това как Пекин използва двустранните си търговски отношения, за да се опитва да влияе на външната политика на Канбера).

Втората е, че руският износ на природни ресурси към Китай не е в такова количество, че да създаде зависимост на Пекин от Москва или да направи така, че Китай да отчита евентуални руски съображения спрямо двустранните им отношения.

За 2019-та година Русия отговаря за 15% от внесения от Китай петрол и за около 3% от природния газ (количеството природен газ предстои да се увеличи със запълването на капацитета на "Силата на Сибир" до няколко години). Имайки наум "Силата на Сибир 2", това определено не е таванът на възможностите на Русия като износител за китайския пазар. При полезно за Москва стечение на обстоятелствата - било допълнително влошаване на австралийско-китайските отношения, а оттук и релативизация на вноса на втечнен природен газ (LNG) от Канбера за Пекин, било удължаване на тежките санкции срещу Иран и Венецуела - делът на Москва може да се увеличи. Възможен е обаче и обратен сюжет, в който Китай да реши да изпълни своята част от първата фаза на споразумението си със САЩ, която предвижда закупуването на по-голямо количество американски LNG.

Тези дялове на петрол и природен газ, които Москва изнася за Пекин, трябва да се сложат в контекста на общата енергийна консумация на Китай. В нея петролът и природният газ продължават да бъдат със скромен дял (съответно 20% и 8% за 2019-та година), като въглищата (58%) остават основният енергиен източник на Китай. Със своя износ за Китай на около 30-33 млн. тона въглища на година, Русия е по-скоро маргинален източник на тази суровина за Пекин, който внася годишно около 300 млн. тона при потребление от около 4.86 млрд тона (идващо предимно от собствени находища).

Русия, гледана от Европа, обикновено изглежда като голяма, силна и често агресивна държава, с ревизионистки дневен ред. Но погледната от Азия, Москва има много по-различен наглед. Там тя се опитва да съхрани статуквото (изправена пред икономическото донорство на Китай в Централна Азия и китайския човешки ресурс в Далечния изток), а Китай и Индия не са държави, които се впечатляват лесно от размери. Ако ЕС гледа на влиянието на Русия като на по-скоро голямо, но опасно, то в Китай (и Индия) е точно обратното: Москва е предпочитан партньор, който обаче не носи рискове и опасности (изключение на последното е донякъде перцепцията на Япония спрямо Москва).

Ако националната сигурност на Москва бъде компрометирана с взлом, то това няма да стане шумно през централния й вход - откъм "витрината" на Русия, нейната европейска част. А ще се осъществи тихомълком - чрез сътрудничество и партньорство срещу инфлацията на рублата и срещу общия враг - през складовите й части: откъм Азия, където Китай все повече има своя "близка чужбина".

Тогава външната политика на Москва ще касае собствената й територия.

А Владимир Путин може да остане в историята на Русия като държавния глава, спечелил Крим, но загубил Русия.