"За тридесет години под Борджиите в Италия имаше война, терор, убийства, кървища, но те създадоха Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ренесанса. В Швейцария цареше братска любов, те имаха 500 години демокрация и мир, но какво създадоха? Часовника с кукувица".

Речта на Хари Лайм - предадена от актьора Орсън Уелс - в края на филма Третият човек (1949) е велик момент в киното. Той също така поставя интересен избор. За приблизително 500 години Европа бе политическия, културен и икономически център на света. Но кръвопролитията и страданията придружаваха тази мощ - и кулминираха в двете самоубийствени войни на XX век.

След 1945 г. Европа стана все по-просперираща, мирна и удобна - а също и ирелевантна. Е, трябва ли обединена Европа да се опитва да поднови мястото си в центъра на световните дела? Или трябва да се отпуснем в удобна ирелевантност?

Политическите лидери в Европа си мислят, че знаят отговора. Те се кълнат да превърнат Европа в нова суперсила. Но европейските граждани не изглеждат убедени: пред избора на Хари Лайм, повечето обикновени европейци биха избрали опцията за часовника с кукувичката.

Спомних си за Хари Лайм на обяд с Кишор Махбубани, някога висш сингапурски дипломат, сега писател далеч от политиката. Махбубани каза, че Европейският съюз е икономическа суперсила, но дипломатическа „мини - сила". Европейците са ирелевантни на големите световни проблеми, обладани са от вътрешните си процеси, арогантни в културно отношение, страхливци пред лицето на САЩ и слепи за възхода на Азия.

Може би наясно с това, че европейската му аудитория може да се обиди, Махбубани направи пауза и каза: „Не ме разбирайте погрешно, животът тук е сладък".

Да, доста. Може би има връзка между сладостта на живота в съвременна Европа - и факта, че ЕС не е суперсила и вероятно никога няма да бъде.

Да бъдеш суперсила може да се окаже обременяващо и кърваво нещо. САЩ разполагат войски по целия свят. Ако китайците нападнеха Тайван, или пък иранците минират пролива Ормуз, американците сигурно щяха да се намесят.

Европейците, за контраст, нямат военно присъствие нито в източна Азия, нито в Персийския залив. Няма много европейски военни, които да се разполагат някъде - което е източник на възмущение в САЩ, които пък настояват за споделяне на тежестта в Афганистан.

Много европейци са доволни от тази ситуация. Те искат да си държат главата ниско, независимо какво казват техните лидери на международни конференции. Когато Германия увеличи (ограниченото си) присъствие в Афганистан миналия октомври, 70% от германците бяха против.

Конвенционалният отговор към този европейски инстинкт е, че той е късоглед и аморален. Късоглед е, казват критиците, тъй като има заплахи за сигурността на комфортното съществуване на Европа - и освен ако европейците не се обединят и не започнат да вършат повече, за да се предпазват, варварите ще нахлуят и ще смачкат часовника с кукувичката. Аморален е, защото потъналите в комфорт богати европейци разчитат на американците да ги пазят. Още по-лошо, те приемат като свое право да критикуват своите пазителите за тяхното невежество и аморалност.

Но далеч не е сигурно, че пасивността на Европа е алогична или пък аморална. От края на Студената война конвенционална военна заплаха за ЕС е нямало. Никой няма да нахлуе. Тъй като европейците знаят това, има много малко обществена подкрепа за по-високи военни разходи.

Разбира се, заплахи за сигурността и просперитета на средния европеец има: тероризъм, изменения на климата, неконтролируема имиграция, демографски колапс, епидемии, доставки на енергия. Но това не са нещата, с които най-добре би се справила „Европейската суперсила". Какъв точно трябва да бъде военният отговор на глобалното затопляне или ниската раждаемост в Европа?

САЩ започнаха войните в Ирак и Афганистан като част от „войната срещу терора". Има хиляди европейски войници в Афганистан, биещи се рамо до рамо с американците. Но макар европейците се въздържат да го говорят открито, най-малкото може да се спори дали намесата в Афганистан всъщност не увеличава заплахата от тероризъм за Европа, чрез радикализиране на живеещите в Европа мюсюлмани.

Хилавият отговор на Европа спрямо Балканските войни през 1990те често се посочва като аргумент за нуждата ЕС да развие по-силни дипломатически и военни мускули. Но по стандартите на миналото, отговорът на Европа спрямо Балканската криза от 1990те е ясно подобрение.

През 1914 Балканската криза доведе до Световна война. През 1990те опитите на ЕС да спре кръвопролитията в бивша Югославия бяха бавни и нерезултатни. Но никога не бе повдиган въпросът дали балканският конфликт няма да ескалира в по-широка война. В псевдо - пацифистката нагласа на модерна Европа има някои преимущества.

Негативната страна е, че когато избухне международна криза, европейците често изглеждат като ирелевантни плачльовци. Те се оплакват как Америка отговаря - но те са безсилни да променят събитията сами.

Ирелевантността не е точно благородна или изпълнена с достойнство. Но тя все още е логичният избор на Европа. Може да се каже, Европа постигна някаква нирвана. Тя е твърде силна, за да бъде нападната, и твърде слаба за да се иска от нея да оправи проблемите на останалия свят. Както би казал Хари Лайм, Европа се превърна в гигантска Швейцария.

*ирелевантност - неадекватност, липса на отношение, неуместност