Време за оставка

Що за рамка е това? Тя е неадекватна, тя ни стои като окъсели дрехи на подрастващ. Българската нова политика, родила се на улицата с акушерството на предишното социалистическо премиерство на Жан Виденов, бе като бебе, положено в пелените на валутен борд. Виденов прилича на сегашния премиер Станишев не само по това, че бе издигнат от партията столетник, а и че двамата са неопитно млади и предпочитат „в ръководството вместо в производството". Разликата: Виденов бе по-енергичен, докато Станишев е шампион по изречения, които нищо не казват.

Детската ни икономика започна да става по-сложна на границата на хилядолетията, вече повече икономически отношения се свързаха в нея, повече социални процеси я изграждат. Бордът повече не е недосегаем, а паричният агрегат М0 (валутен резерв, който покрива парите в обръщение) обезкървява икономиката. Днес повече валутни механизми могат да се прилагат за постигане на стабилност на икономиката, например го има ERM 2, а по същество и самата евро валута представлява валутен борд. Доброто в споразумението с МВФ от 1997 г. бе, че бяхме опазени от монетаристиките на собствените ни политици. Те имаха твърде много копчета на пулта пред себе си, които да натискат.

Както се казва, най-доброто управление е това, което не забелязваш. Затова отказът на България от валутен борд според мен още не стои на дневен ред. Но промяна в икономическата политика, не разбутвана откакто пораснахме, е належаща.

В ръцете на правителството за провеждане на икономическа политика остана само данъчният лост. След дълго суетене, чак сега нашите държавници предложиха реформа, която може би ще се яви голям стимул за бизнеса, стига обаче страната да успее да реши социалните си проблеми, включително и предлагането на труд. Данъчната политика и плоското, но изгодно ниско данъчно облагане влязоха в залог на това да не се пипат заплатите на бюджетната сфера. Пропусна се, че зад исканията на учителите за по-високи заплати всъщност стоят искания за широка културна реформа.

С две думи, пеленката на валутния борд се пука по шевовете. Това вещае съществени промени, като отраженията няма да бъдат само финансови, далеч не. Говорим за макроикономически, социални и политически промени, които трябва да се очакват и на чието раждане сега трябва да се помогне отново.

Чуха се апели, че стоим пред хиперинфлация. Не мога да се съглася с нещо подобно. Сега цените у нас действително са се повишили и през това лято се срещнахме с двуцифрена инфлация. Поскъпнаха на първо място хранителните стоки, които формират 40% в домакинските бюджети, за това сме склонни да виним не управлението, а световните пазари и измененията в климата.

Не можем да не бъдем предпазливи към темата, тъй като помним курса от 3 хиляди лева за долар. През 1997 хиперинфлацията помогна да се смъкне правителството - имаше основания „черно на бяло" върху етикетите на цените. Сега цените в страната имат таван - средно-европейските. Хиперинфлация не ни заплашва особено, дори и другите съсловия след учителите да поискат увеличения. Но и преди, и сега  - имаме значителен външен дълг, който трябва да се обслужва.

Какво би станало, ако на 120 хиляди учители се дадат заплати по 650 лева месечно? Не мога да кажа дали безработицата ще се повиши ако наистина се наложи да се реже една трета от учителския персонал, но 300 лева увеличение на 100 хиляди души става на 30 милиона лева месечно (иде реч за 36 млн. лева, 20 млн. лева са вече намерени, изчислил е икономистът Емил Хърсев). Мултиплицирани 2,5 пъти, парите в икономиката след увеличаване на заплатите за учителите могат да станат 45-50 милиона в рамките на максимум два месеца, които на вълни ще се влеят в икономическите обращения в страната. Наистина можем да очакваме цените да се повишат с някакъв процент, но е ясно, че това не е толкова опасно. Така че на първо място трябва да знаем, че на пазара ще излезе платежоспособно търсене и икономиката на цялата страна ще получи стимул, особено секторът на услугите.

360 милиона лева годишно, колкото реално считам, че могат да се договорят увеличенията между правителство и учители, са едва 16 % върху предвидените в бюджета 2,138 млрд. лева. за образование през 2007 година, в който бюджет се включват и много други неща освен образование. Станишев наскоро каза, че по плана на правителството допълнителни 200 млн. лева ще бъдат отпуснати за увеличения идната година. Отчитам, че ако се изкове бюджет за образование и наука от три милиарда лева годишно, общественото недоволство може да затихне, особено ако се предвидят и няколкостотин милиона и за БАН. Тези увеличения биха били действен подтик да се започне широкомащабна реформа, целяща след например 15 години България да се нареди сред високо-технологичните държави.

Ние мислим в бюджетна рамка, за финанси и цифри. Незаслужено подценяваме това, че с увеличението на разходите за наука и образование може да придобие легитимност един нов приоритет на държавното ни управление: просперираща нация. Натрапва се въпросът, колко е нов този приоритет, след като ЕС има Лисабонска стратегия? Предвид отношението на министрите към стачкуващите, напълно нов.

Досега повишението на държавните разходи дори за нуждаещите се сфери бе изкуствено задържано. За сметка на това страната възприе политика на бюджетните излишъци, които в един момент започнаха да се самовъзпроизвеждат. Излишъците в едно домакинство не могат да са нещо лошо - проблемът дойде от импортната ориентация на страната и това, че никой не мисли за експорт. Износът е изключително важно икономическо перо за страната, защото икономиката ни е малка, на кръстопът на големи икономически блокове, зелена, специфична е и затова има възможността да печели в конкуренцията; също така разполагаме с доста квалифицирани работници, които биха станали още по-квалифицирани и мотивирани, ако им се заплаща за да могат да водят добър живот. В периферията на Европа може да се произвежда добре с ниски разходи. Но България не изнася, а внася. В резултат на това дефицитът по търговския ни баланс е плашещ. По-страшно, производителността на труда ни страда.

Има ли откъде да се вземат парите за увеличение на разходите за образование? Има, как да няма, бюджетният излишък е лъскавото бижу на нашето правителство. Е, предлагаме този бюджетен излишък най-сетне да се разпредели, за да престане това социално напрежение.

Лесно решение, прекалено лесно, за да не се е осъществило досега. Предполагам, че факторът, възпрепятстващ осъществяването на този държавнически сценарий е феноменът, който ще наричам предизборно затягане на финансите. Малко преди местните избори правителството иска да покаже здрава политика и да се прояви като верният защитник на интересите на нацията пред суровите чужденци в Брюксел. Остават само две години до парламентарните избори. Социалистите са древна партия, но следкомунистическата партия не е любимец номер едно на икономическа Европа. Тристранната коалиция иска да си гарантира одобрението на Европейския съюз с анти-национална икономическа политика на наказващите финанси.

Станишев и Орешарски ни поднасят, че за наше добро е те да не увеличават заплатите - на учителите. Може и други съсловия да поискат пари и тогава бюджетът, така умело и толкова уютно скърпен с предвиждан отсега за следващата година с 2,5% от БВП излишък, ще стане въпросителен и глазурената политика на намаляване на данъци може и да не може да се осъществи: заплашен е следващият мандат. Управляващите искат да ни нарисуват ситуацията, че колкото по-голям е излишъкът ни, толкова повече големите хора в Брюксел ще ни похвалят.

Ще ни похвалят, ще ни отпуснат инвестиции. 30% от БВП идват от инвестиции - гордо пише в доклада за изпълнение на Държавния бюджет. Инвестиции, бюджетен излишък ... хубави думи за прах в очите, но наскоро Световната банка ни предупреди, че преките чуждестранни инвестиции без намек на мисъл за експорт правят нашата икономика неустойчива, а бюджетният излишък ... Румъния чудесно се чувства с 2.9% бюджетен дефицит като национална икономическа програма. Обаче хайде ние българите да си имаме бюджетния излишък, пък университетските корифеи да ни обясняват принципите на кредитирането.

Проблемът е в това, че в управлението на коалиционното правителство икономическият субект България бива заличен. Заприличахме на робовладелски придатък към някаква несъществуваща империя. С твръде малко пари на разположение на гражданите устойчиво развитие е невъзможно. Политиците не желаят сред избирателите да има спокойствие: „излишък"-финансите ни запращат във вечното предизборно състояние.

Виждам само един верен аргумент против увеличението на държавните разходи за образование: от промяната на бюджетните заплати ще пострада структурата на заплатите в Частния Бизнес, или 70% от работещата икономика у нас. От гледна точка на работодателите, повишаването на заплатите е мощен импулс за намаляване на конкурентноспособността. Шивачките също работят за 200 - 300 лева. След учителите и те няма да затраят дълго. Знаем, че социалният сектор „работодатели" има много плътни връзки с държавата и външните анализатори не си хвърлят на вятъра думите, като казват, че корупцията в България е проблем номер едно. Но надали в посока работодатели - консервативни финанси има повече от пасивен натиск. Не-увеличаването на заплатите е политически акт, който е вместен в една „вечна предизборна стратегия".

От гледна точка на частните работодатели едно подобно вдигане на заплатите от най-големия работодател държавата може да се гледа само с опасение, тъй като и подчинените им ще поискат повече пари. Те ще предпочитат сигурната държавна работа и на пазара на труд конкуренцията ще се усили. На работодателите ще трябва доста време, докато свикнат с новите условия. А работниците ще погледнат с друго око на парите, които получават.

Затова няма да чуем добро слово от сурови икономисти относно исканията на учителите. По-гъвкавата институционална икономика изтъква - парите за образование са инвестиции в нашето добро икономическо бъдеще. Simply, Watson! Икономизаторите отвръщат: добре, но това нещо трябва да стане постепенно и с критерии за повишаване на ефективността. Точно това искаме всички, но ето пристига със гръм личностният фактор и предизборните политически съображения натежават да не се прави нищо въобще.

Правителството сега се изхабява във всяко свое действие. Зъбните колела на държавната машина се ронят. Всяко изказване на министър е от позицията на силата. Брутален социализъм или мек капитализъм трябва сега да очакваме? Досега срещнахме брутален икономически волунтаризъм.

Оставка.

Време е да се помисли поне за второ правителство на коалицията. Да го кажа направо: Станишев, Орешарски, Велчев, широка компания не успяха да се справят с управленските си задачи и затова е време да си вървят. Те трябва да оставят поста на по-способни и по-толерантни от тях. В Европейския съюз трябва да бъдем представлявани от хора пък дори нека с духа на национал-Сарконизма, но не от ренегати.

Най-лошото, което може да ни се случи оттук нататък, е учителите (не знам дали) от лични или национални подбуди да се върнат в учителските стаи, склонили глави под ниските заплати. Представете си колко огорчение и депресия ще се излеят към децата. Можем да се сбогуваме с нашето образование, не само с мита за нашата образованост. А в скоро време учителите ще помислят, че това, което искат, не е достатъчно и ще се неудовлетворят още повече: все пак къде са 300 евро (оптимистичен вариант на успешен за учителите изход от стачката), къде са 1,300 евро, които могат да стигнат за скромен живот на средноевропейско ниво?

Управляващите са се главозамаяли и са забравили, че легитимността на управлението в България, което постигна успех в присъединителния процес с ЕС, дойде от улицата. Нашето политическо управление през 1997 година (за кой ли път) тръгна от нулата.

Сега вотът на недоверие пак идва от улицата. Той се съчетава с огорчението на народа, че управниците се държат с такова пренебрежение към дребнавите национални дела. Министър - и над него небе. Как може премиерът, докато 2-3 млн. души (учители, ученици, родители) в страната са засегнати от протестни действия на отчаянието да ни казва от чужбина как ще се действа в ситуацията? А президентът, къде е тази друга наша свещена крава? Някъде в чужбина, за седмица, да разтакаваме преговорите, че протестиращите да забравят. „Тежко, тежко, вино дайте!"