Кой би могъл да си представи в началото на 2000-те години, че Европейският съюз и Русия на Владимир Путин един ден ще се окажат на ръба на война заради Украйна? Тогава Русия беше партньор на Запада в борбата срещу тероризма. Тя прие изграждането от Съединените щати на военни бази в Централна Азия в подкрепа на техните операции в Афганистан. Срещите на върха между Русия и ЕС се провеждаха редовно (два пъти годишно) - по-често, отколкото със Съединените щати - и Съюзът обмисляше сключването на "стратегическо партньорство" с тази страна... В момент, когато Владимир Путин се готви да спечели нови, напълно контролирани избори, поглеждаме назад към тези почти четвърт век отношения, които помнят някои възходи, но преди всичко много падения. Това пише в своя статия онлайн изданието The Conversation.

През 2000-те, в търсене на партньорства...

Въпреки разширяването на ЕС и НАТО към страните от Централна и Източна Европа, Москва прие създаването на Съвет НАТО-Русия през 2002 г. и в периода 2003 г. - 2005 г. завърши преговорите за "четирите пространства" на сътрудничеството ЕС-Русия, по предложение на Франция и Германия: икономическа зона; зона на свобода, сигурност и правосъдие; зона за научни изследвания, образование и култура; външна зона за сигурност. Докато Русия отказваше да бъде включена в "политиката на съседство" на ЕС, пътната карта за външната сигурност, която беше най-трудна за сключване, предвиждаше споразумение за управление на постсъветското пространство, предполагащо сътрудничество за стабилността на съседните на двете групи територии.

През 2006 г. ЕС започна преговори за две нови паралелни споразумения с Украйна и Русия. Началото на преговорите с Русия беше отложено от Полша и Литва, но те се състояха през 2008 г. Въпреки войната в Грузия през лятото на 2008 г., дискусиите по това ново споразумение бяха подновени на срещата на върха в Ница през ноември, както искаше френският президент Никола Саркози, който тогава упражняваше ротационното председателство на Съюза. Въпреки фалшивото оттегляне на Владимир Путин, разменяйки си функциите на президент и министър-председател с Дмитрий Медведев през май 2008 г., през 2010 г. на срещата на върха в Ростов дори беше сключено партньорство за модернизация между ЕС и Русия, а Русия влезе в СТО през 2011 г.

... но вече все по-чувствителни търкания

Не че проблемите вече не се бяха появили. Диалогът за правата на човека, започнал през 2005 г., редовно се превръщаше в диалог между глухи. Западът, който получи от Русия (Срещата на върха на ОССЕ в Истанбул, 1999 г.) ангажимент да изтегли войските си от "замразените конфликти" на бившия Съветски съюз (Грузия, Молдова), смяташе, че Русия нарушава ангажиментите си и систематично отказва , от 2002 г., да приеме политическа декларация на годишните срещи на ОССЕ. От своя страна Путин втвърди позициите си. През 2005 г. той нарече падането на Съветския съюз "най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век". През 2006 г. той заплаши западняците, изкушени да признаят независимостта на Косово от Сърбия, да приложат същото решение към замразените конфликти в бившия СССР. През 2007 г. той изнесе заплашителна реч срещу Запада и американския едностранчив подход на Мюнхенската конференция по сигурността. В същото време безмилостните репресии, насочени срещу руските критици на режима, се засилиха, както го показаха между другото зрелищните убийства на Анна Политковская и Александър Литвиненко през 2006 г.

Началото на 2010-те , нарастващо напрежение

Ако през 2008 г. Владимир Путин се съобрази с исканията на Запада, особено американските, да не служи повече от два мандата като президент на Русия, както е предвидено в руската конституция, то целта му всъщност беше да запази по най-добрия начин реалността на властта чрез контрола на " силовите структури", по-специално службите за разузнаване и сигурност (Путин е бил офицер от КГБ, преди да стане директор на структурата, която пое управлението след края на СССР, ФСБ) . От тогава започна едно фатално развитие на нещата, като руският лидер легитимира властта си, ожесточавайки борбата срещу Запада. Видяхме това по време на войната в Грузия, когато премиерът Путин зае твърди позиции, докато президентът Медведев преговаряше за решение със Саркози. И отново по време на либийската криза през 2011 г., когато Путин критикува Медведев за това, че е допуснал Резолюция 1973 на Съвета за сигурност, разрешаваща намеса на НАТО, като последната надхвърли мандата, който й беше даден (защитата на цивилните в Бенгази), продължавайки операциите до падането на Кадафи.

Украйна в основата на споровете

Връщането на Путин на президентския пост през 2012 г., след конституционна промяна (сега позволяваща два последователни президентски мандата от по шест години), следователно отвори пътя към конфронтация. Тя беше свързана с Украйна. Още през 2004 г. "Оранжевата революция" в Киев предизвика първата криза. Но съвместните действия на Жак Ширак и Герхард Шрьодер, използващи влиянието си, за да успокоят руския президент, и на Европейския съюз, настояващ за нови избори, които доведоха на власт "прозападния" президент Виктор Юшченко, направиха възможно тя да бъде избегната. А през 2010 г. Украйна дори си избра "проруски" президент - Виктор Янукович. По онова време Съединените щати, ръководени от 2008 г. от Барак Обама, вече не бяха толкова враждебни към Москва, колкото администрацията на Буш, която до голяма степен насърчи "цветните революции" в Грузия и Украйна и отвори към тези страни перспективата за присъединяване към НАТО на срещата на върха в Букурещ (2008 г.). Барак Обама предложи "рестартиране" на Русия през 2009 г. Но ЕС, докато продължаваше да преговаря за ново споразумение с Русия, се стремеше към амбициозно споразумение за асоцииране с Украйна, включително зона за много обширна свободна търговия. Отказът на Янукович да подпише това споразумение, прокарано от Путин, предизвика революцията на Майдана в края на 2013 г., ускорявайки падането на украинския президент. Русия реагира брутално, като анексира Крим и напълно подкрепи въстанието в Донбас. Резултатът: истински разрив между ЕС и Русия, край на срещите на върха и преговорите за партньорство и първите санкции, включително оръжейно ембарго, финансови санкции и ограничаване на инвестициите в енергетиката. Франция и Германия (Оланд и Меркел) отново изиграха посредническа роля, като улесниха Минските споразумения (2014-2015), които замразиха конфликта в Донбас, без да успеят да го разрешат. Германия, чрез своето председателство на ОССЕ (2016 г.), след това Франция, с опитите на президента Еманюел Макрон да се свърже отново с Русия, се опитаха без успех да деблокират ситуацията, блокирана от неизпълнението на споразуменията от Минск, които предвиждаха реинтеграцията на Донбас в Украйна.

Разривът от 24 февруари 2022 г.

Остава загадка точната мотивация, която тласна Владимир Путин да атакува Украйна на 24 февруари 2022 г. Виждаше ли той, че страната попада все повече и повече в западния лагер? Страхуваше ли се от украинска атака срещу Крим и срещу псевдорепубликите Донецк и Луганск, контролирани от Москва? Или надцени отслабването на Съединените щати след изтеглянето им от Афганистан? Изолиран заради Ковид, позволи ли си Путин да бъде подведен от службите, че може с лекота да замени властта в Киев с проруска? Все пак той извърши непоправимото, като влезе в ролята на агресор (много по-ясно, отколкото във войната в Грузия, където грузинският президент беше този, който пое инициативата на военните действия) и не успя да поеме контрол над Украйна. Западът бързо прие много тежки икономически санкции срещу Русия и предостави масирана помощ на Украйна, без това досега да й е позволило да си върне загубените територии. Беше ли неизбежен този трагичен изход? Само на деспотичната, жадна за власт и с неограничени амбиции личност на Путин ли трябва да бъде приписван? Дали е следствие от руската система, неспособна да вземе завоя към демократичната модерност и породила от дълбините си атавистичен империализъм?

Би ли била възможна друга траектория на развитие, при която европейците и Съединените щати щяха да се съобразят с руската диктатура и щяха да се отнасят към Русия като към велика сила, признавайки я като имаща привилегировани интереси в постсъветското пространство. По първата точка, въпреки критиките за засилването на вътрешните репресии, Западът се съгласи да поддържа взаимоотношения с господаря на Кремъл до войната в Украйна. По втората обаче, той не отстъпи от правото на Украйна на свобода и суверенитет.

Днес е трудно да се предвиди кога ще свърши войната в Украйна, докато Путин е на власт. Но той без сянка на съмнение ще бъде преизбран с поразителен резултат този 17 март за шест години и ще може, ако пожелае, да се кандидатира отново за шест допълнителни години през 2030 г. (тази година той ще навърши 78 години ). За европейците предстои страхотно изпитание в момент, когато Съединените щати обмислят намаляване или дори прекратяване на подкрепата си за Украйна, особено в случай на завръщане на Доналд Тръмп в Белия дом.

Слободан Милошевич, сръбският националистически лидер от 90-те години, беше арестуван заради своята политика на етническа репресия и в крайна сметка загуби властта. Такъв сценарий не се очертава днес срещу Русия на Путин.