Народните ни избраници в лицето на коалиционното множество решиха единодушно, че няма основания за подмяна на действащите управленци. Основен аргумент, размахван като знаме наляво и надясно, по повод и без повод, от почти всеки коалиционист бе отсъствието на алтернатива, т.е. действащото правителство е безалтернативно. Негласно се подразбираше отсъствието на опозиционна алтернатива. Конституцията обаче допуска алтернативата да бъде и вътрешно коалиционна - нещо, за което коалиционистите не смееха изобщо да помислят, а камо ли да говорят. Това управление не е (особено?) добро, но недей и да си помисляш за смяна на играчите. Кой знае какво ще се получи.
Ако такова управление няма алтернатива, ако то е най-доброто, то какви ли ще са останалите в редиците на коалицията?
Историята не познава безалтернативност. Не съществуват нито незаменими хора, нито незаменима политика. Нещо повече. Съвременната икономическа теория отхвърля по принцип възможността за достигането на дори някаква форма на макроикономическо оптимално (най-добро) управление. Парадоксалното е, че всяко управление може да се подобри, но никога не може да се достигне до оптимално управление.
Безалтернативни са единствено диктаторите и диктатурите. В нашата недавна история имахме лошия шанс да изживеем в продължение на половин век подобно отсъствие на алтернатива - българската комунистическа партия се мислеше за безалтернативна.
Преди една декада правителството на Ж.Виденов твърдеше, че БСП притежава най-добре подготвените управленски кадри в страната, които знаят какво е добро за народа, знаят как да го постигнат и няма нужда други да ги съветват. Консултантите от МВФ бяха прокудени, за да бъдат канени настоятелно една година по-късно при пълна готовност за безпрецедентно послушание.
Сега отново се сблъскваме с вариант на прекрасно подготвени честни и почтени кадри, които постоянно грешат. По думите на министър-председателя по такъв начин правителството се учи.
Свикнахме да мислим, че ако човек седне зад волана без да е правоспособен шофьор и извърши нарушение с материални и човешки поражения, то той е убиец на пътя. Сега разбираме, че ако заемеш висша държавна позиция и направиш поразии от републикански мащаб, тогава ти се "учиш". ЕС съществува от половин век и е редно всеки управленец своевременно да е посещавал подходящо училище. За управленец у нас обаче е нужна партийна подплата, а не образователна.
Почти всеки отреагирал коалиционист се чувстваше задължен да подчертае, че опозицията е била слаба, че очакванията им за конструктивна опозиционна критика са били много по-големи. Не че няма какво да се критикува и не че допуснатите управленски грешки са малки, но опозицията не съумява подходящо да ги представи и да иска категоричното им корегиране. Има логика в това, че коалиционното мнозинство би трябвало по-добре да бъде информирано за особеностите и детайлите в управленския процес и от тази позиция по-добре да прецени доколко дадена критика е конструктивна или не. Но в такъв случай възниква логичният въпрос защо тези, които знаят повече за дефектите на управлението, не се стараят да го подобрят. За редовия български гражданин (който се представлява от всички народни представители) е важно управлението на страната да е ефективно, а не коя партия е реално ангажирана в управленския процес.
Отговорът на горния въпрос обикновено е от вида: "ДА, АМА НЕ!". "ДА", защото сме много знаещи и способни, "АМА НЕ" защото партийната върхушка може да ни ошушка.
Подобно отношение е чиста злоупотреба с конституционни права. В такъв смисъл нобеловият лауреат за икономически науки Фр.Хайек говори за тоталитарна демокрация или дори за плебисцитна диктатура. Ако демокрацията означава управление на неограничената власт на мнозинството, изтъква Фр.Хайек, то "... аз не съм демократ и дори смятам подобно управление за гибелно и невъзможно в дългосрочен план". Известният публицист М.Вайл описва, как по времето на Английската гражданска война парламентът, злоупотребявайки със своята власт е показал на хората, че парламентът може да бъде толкова тираничен, колкото и кралят.
Обещаните и неосигурени селскостопански субсидии надигнаха вълна от социално-икономическо недоволство. Реакцията на управленската върхушка е първосигнална - да се отделят (примерно) 60 млн.лв. от държавния бюджет, защо не от възлюбления бюджетен излишък.
Последствията от некомпетентното, некадърно и корумпирано управление трябва да се понесат от конкретните виновници. Персонални виновници не се откриват, тогава отговорността трябва да се поеме от темелите на управлението - тройната коалиция. Защо например управляващата коалиция не емитира свои собствени коалиционни (т.е. партийни, а не държавни) облигации, чрез които да събере необходимата и обещана субсидия?
Нашата недавна история познава такива случаи. В началото на 1945 г. се приема Наредба-закон за т.нар. "Заем на свободата". Подписката на заема е доброволна, но записаната сума задължително се внася в срок от три месеца. Подписка за втори държавен "Заем за развитие на народното стопанство" се открива през 1951 г. Макар и двата заема да са обявени формално за доброволно участие, в действителност се задвижва механизъм на почти насилствено включване към кампанията за набиране на средства от населението.
Ситуацията у нас не допуска пряко повторение на случилото се през 1945 г. и 1951 г. Но в новия заем (който предлагам да се нарече "Коалиционен антикорупционен заем - КАЗ") биха могли доброволно да участват партийните върхушки от "трайната" тройна коалиция, вкл. всички нейни народни представители, вкл. всичките им настоящи поддръжници, може при повторение на вездесъщата формула 8:5:3. Например за събиране на 60 млн.лв. БСП ще осигури 30 млн.лв., НДСВ - 19 млн.лв. и ДПС - 11 млн.лв. Нима за капиталистите от БСП ще е проблем подобна сума, или за царя и неговото обкръжение, или за А.Доган и неговия обръч от фирми? БСП например би могла да заложи Бузлуджа като бъдеща хотелска верига, царят да участва с апортна вноска от надвзето реституирано имущество, а А.Доган - със сараите си.
USD
CHF
GBP
