Мнозина са наблюдателите, които обръщат внимание на подобренията в трансатлантическите връзки, изтъквайки избора на проамерикански лидери във Франция и Германия, отпадането на Ирак като разединяваща тема, омекването на администрацията на Буш или някаква комбинация между тези трите. Успокояващо  убеждение - но обречено да завърши с разочарование.

Няма изгледи отношенията между САЩ и Европа да станат толкова добри или пък толкова съществени както през отминалите десетилетия. Някои от причините за това са добре познати: социалните различия, включително различният акцент който се поставя върху религията, различните възгледи относно правото на аборт и смъртното наказание, устойчивият антиамериканизъм заради войната в Ирак, пренебрегването на Палестинския проблем от САЩ,  затворите в Абу Граиб и Гуантанамо, промените в поколенията и демографията от двете страни на Океана. По-малко европейци считат американците за свои освободители, по-малко американци виждат в европейците своите предшественици.

Има и друга причина за омаловажаването на трансатлантическите връзки, която не зависи толкова от случващото се в Европа и САЩ, колкото от промените в света като цяло. Съюзите изискват предвидимост: на заплахата, плановете и задълженията. Но изглежда точно тази характеристика не достига в свят, определян от нарастващи заплахи, различаващи се възприятия, общества със силно различаваща се готовност да се поддържа и използва военна сила. Светът на XXI век е далеч по-динамичен и променлив от относително стабилния и предсказуем период на студената война.

Това е казано без никакво намерение да се защитава или агитира за едностранчивост. Но това е заключение, че мнозина в Европа не се съгласяват с някои от целите на САЩ, с това как САЩ ги постигат, или и с двете. Като следствие САЩ често няма да бъде в състояние да разчита на подкрепата на традиционните си съюзници.

Отслабващата подкрепа на Европа за външната политика на САЩ се дължи отчасти и на това, че способността й за глобални интервенции намалява, особено във военен план. Това е вярно дори в случаи, при които тя се принуждава да действа с или да подкрепя САЩ. Афганистан става точно такъв пример. Засилването на институциите на външната политика на Европейския съюз ще помогне, но няма да е достатъчно да се обърне тенденцията.

Напротив - очаква ни бъдещето на „селективната кооперация". Влизаме в ерата на международната политика и отношения, когато страните не са нито автоматично предвидими съюзници, нито врагове. Те могат да са активни партньори по един въпрос днес и да са непричастни наблюдатели по друг въпрос на следващия ден. Или могат да провеждат алтернативна или противоположна политика. Всичко това е реминисценция на сентенцията на лорд Палмерстон: една страня няма нито постоянни врагове, нито постоянни приятели - само постоянни интереси.

Резултатът е, че трансатлантическото сътрудничество ще е по-малко предвидимо и по-избирателно. Интересно е, че основателите на НАТО предвидиха някои от тези неща. Ето задължението по член V от Договора, според което всяка страна от НАТО трябва да разглежда нападение срещу един или повече страни от пакта в Европа или Северна Америка като нападение срещу всички. Съществува обаче и опцията от член IV, според който членовете ще се консултират всеки път, ако такова е мнението на който и да е участник в алианса, щом териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на някой е заплашена. Въпреки че след 11 септември бе задействан член V, стратегическата реалност, в която живеем сега, е член IV в един свят на решения, взимани по усмотрение, където коалициите на склонността ще са по-обичайни и значими от дългосрочните алианси.

Всяко зло за добро. Опозицията на старите врагове не е гарантирана. Напротив, някогашните противници могат да станат частични партньори. Вземете например подкрепата на Китай в оказването на натиск на Северна Корея да прекрати ядрената си програма. В този случай Пекин - а не НАТО - бе и е най-важният партньор на Вашингтон в опитите да се обезатоми Северна Корея. Това не значи все пак, че Китай е на път да стане приятел на САЩ по други въпроси.

Тази оценка не е ограничена само до трансатлантическите връзки. Същото важи за връзките на САЩ с да речем Япония, Южна Корея или Австралия. В случая с Япония това, което ще ограничи дълбочината на взаимоотношенията, е липсата на политически консенсус в Япония, благоприятстващ значителната роля на тази страна в региона и в света. Южна Корея ще е заета предимно със събитията, които ще стават на нейния полуостров. Австралия ще е избирателна в склонността си да партнира на САЩ, което се потвърждава и от решението на новия премиер министър да намали ролята в Ирак.

Подобна несигурност ще направи воденето на външна политика по-трудно. Ще се възнаграждава склонността за консултиране или изграждане на коалиции. Задачата е да се разшири кооперацията където и когато е възможно - и да не се позволи на неизбежните разногласия да се намесят отгоре и да попречат на сътрудничеството там, където страните на практика са съгласни. Трудно е за постигане, но е задължително - ако искаме да се справим със свойствените на глобализацията заплахи, а не да се оставим те да се разправят с нас.

Превел от английски Димитър Събев