Валутно-разменният курс представлява стойността на една валута преизчислена в друга такава. Например, ако бизнесмен пътува в чужда държава, то той се нуждае от съответната валута в тази държава. Точно както цената на различните активи, валутите също си имат цена, наречена валутно-разменен курс при който можеш да замениш една парична единица за друга. Както при всички активи и тук има различни способи за определяне на цената.

Разграничаваме два вида валутно-разменни системи. Първият вид са така наречените фиксирани валутни курсове, при които стойността на валутата се определя от правителството и се поддържа от централната банка като официален валутен курс. Фиксираната цена на собствената валута се "прилепва" за някоя друга международна валута, в повече случай това е щатския долар, йената или еврото. Поддържането на фиксиран курс е доста трудна задача, с която е нагърбена централната банка на държавата. Кредитната институция непрекъснато купува и продава собствената си валута в замяна на тази, за която е "вързана". Това става на международните валутни пазари, които достигат дневен паричен оборот от над $2 трлн.

На практика в България се поддържа фиксиран валутен курс на лева спрямо единната европейска валута позната като Евро. Едно евро е фиксирано на точно 1.95583 български лева. Централната банка трябва задължително да може да осигури нужната валута на пазара, за да поддържа този фиксиран курс стабилен. Това от своя страна е свързано с поддържането на огромни валутни резерви, с които се оперира ежедневно. Този резерв както вече споменахме, се използва от банката за "заливане" на пазара с повече валута и така намаляване нейната стойност, или точно обратното, изкупуване на валутата и така коригирането и във възходяща посока.

Тези сложни схеми осигуряват парични потоци, нужни за противодействие на големите пазарни движения и в крайна сметка поддържането на фиксиран валутен курс. Централната банка може да променя фиксирания курс, когато пожелае и стига да не е поела ангажимент към някоя международна институция като МВФ.

Плаващият валутен курс, за разлика от фиксирания такъв, се определя на пазарен принцип от съответното търсене и предлагана на международните валутни пазари за съответния ден. Плаващият курс често бива наричан "самокоригиращ се", тъй като всякакви изменения в доставките и търсенето на дадена валута веднага биват отрегулирани на пазара.

Изхождайки от теорията стигаме до опростения пример: ако търсенето на една валута е малко, цената й съответно ще се понижи, което пък ще направи вносните стоки по-скъпи и от своя страна ще стимулира търсенето на стоки и услуги родно производство. Това ще осигури по-голяма икономическа активност, по-голям брой заети и по-бърз ръст на икономиката. Случили се това, веднага и валутата ще започне да се покачва, което е и принципа на "самокоригиращия се " валутен курс.

Това бяха чисто теоретични постулати, тъй като на практика няма нито една валута, която да е или напълно фиксирана или напълно освободена от държавна намеса, тоест с плаващ курс. Във фиксираните валутни курсове, дневните пазарни флуктуации също могат да окажат промени във валутния курс. Понякога, когато родната валута е подценена или надценена спрямо тази, за която е "прикачена", това може да доведе до образуването на "черен валутен пазар", който традиционно по-точно рефлектира промените във валутните курсове.

При такъв случай, централната банка обикновено бива принудена да покачи или да понижи фиксирания курс, за да "обере" получилата се разлика от реалното ниво. От друга страна, при плаващ валутен курс централната банка също може  да се намеси на пазара и така да осигури стабилност и защита от инфлация. При плаващ курс, банката много по-рядко си позволява да прави интервенции отколкото при режим на фиксиран курс.

В периода от 1870 до 1914 г., в света е съществувал общ фиксиран валутен курс. Всички валути са били прикрепени към цената на злато, което ще рече, че всички парични единици по света са били фиксирани на определен брой златни унции. Тази фиксирана валутна система е позната от историята като "златен стандарт". Тогава това е било нужно, за поддържане на валутна стабилност и за по-лесно преместване на капиталите (златото е неудобно и тежко за сметка на хартиените пари), което пък стимулирало международната търговия.

С началото на Първата световна война обаче, златният стандарт бива премахнат. В края на Втората световна война и по точно на икономическата конференция в Бретън Уудс (край Вашингтон), се поставят основите и регулациите за поддържане на световна икономическа стабилност и разрастване на търговския оборот. За главен регулативен орган се избира Международният валутен фонд, чиято мисия е да промотира международните търговски връзки и да поддържа монетарната стабилност на държавите членки.

Взима се решение за ново обвързване на световните валути с фиксиран валутен курс, като този път вместо злато е използван щатския долар. Той на свой ред пък бива обвързан с цената на златото при точен курс, 35 долара за унция. При това положение, когато се е налагало да се купи чужда валута, нейната стойност е била първо изразявана в американски долари, които пък са били обръщани в злато.

Ако някоя държава е искала да коригира стойността на валутата си, то тя е можела да отправи молба към МВФ, който се е грижел за това. Тази валутна система успява да се запази до 1971 г., когато щатският долар вече не е можел да поддържа нивото от 35 долара за унция, поради интензивното развитие на икономиката на САЩ.

От този момент нататък, повечето големи държави по света приемат плаващ валутен курс за родните си парични единици, като всички опити света да се върне към общ фиксиран курс са били изоставени през 1985 г. След тази година, никоя конвертируема валута не е била обвързвана с цената на златото или с която и да е била друга такава. 

Защо обаче светът има нужда от фиксиран валутен курс, след като това е много по-тромаво от простия пазарен принцип на регулиране на цената? Причината естествено е стабилност. В днешно време и особено в развиващите се страни, каквато е и България, правителството може да вземе решение да "закрепи" държавната валута за по-стабилна международна с цел осигуряване на по-надеждна среда за чужди инвестиции. С фиксиран курс, чуждият инвеститор винаги ще е сигурен на каква стойност е инвестицията му в страната и колко струват активите, с които оперира там.

Фиксираният курс е от голямо значение за регулиране на инфлационното ниво, както и за осигуряване на по-голямо търсене, което е резултат от стабилността на валутата и невъзможността за бързата и обезценка (изгаряне на пари).

Фиксираните валутни режими могат да доведат до изключително тежки финансови кризи, тъй като за централната банка е почти невъзможно да поддържа фиксирано ниво в продължение на дълъг период от време. Това е бил случаят в мексиканската, азиатската и руската криза от 1995 и 1997 г. При опит за поддържане на високи стойности на родната валута в съотношение с фиксираната чужда, в един момента тя се оказва свръх надценена. Това означава, че правителството не е било в състояние да отговаря на възникналата нужда от замяна на родна в чужда валута.

В случаят с Мексико например, правителството е било принудено да девалвира песото с повече от 30%. В Тайланд, правителството е оставило националната валута (тайландски бат) да се движи свободно, като до края на 1997 г., цената му се беше сринала с над 50%.

Страните с фиксиран валутен курс, често биват асоциирани с липса на достатъчно силен капиталов пазар и слаби регулативни органи. Именно фиксираният курс се налага в такива държави, за да осигури стабилност. Нужна е по-силна икономическа система и по-развит пазар, които да успеят да поддържат валутните колебания в норми. Въпреки че плаващият валутен курс не е съвършен, той е смятан за по-ефективен при поддържане на валутите в по-дългосрочен план, тъй като създава равновесие на международните валутни пазари.