Първата половина на 2007 г. ни предложи богат спектър от социално-иконо­мически събития у нас, които изискват и предполагат осмисляне най-вече в кон­текс­та на необходимите и предприемани управленски въздействия и с проектира­нето на техните последствия в непосредственото бъдеще.

Бяхме свиде­те­ли на не­санкционирано блокиране на центъра на нашата столица от таксиметрови шофьо­ри, на заплахи от стачки и стачни действия (успешни!) от работници в град­ския и железопътния транспорт, на социални вълнения сред учители, медицински пер­со­нал, учени (неуспешни), на продължителни социално-икономически протести на пенсио­нери (неуспешни).

Като люта подправка към всичко това се разразиха ма­щабни корупционни (по същество) скандали във висшите сфери на властта, които по твърдо установена нашенска традиция бяха успешно позагладени или продъл­жават успешно да се заглаждат. Застигнаха ни и природни бедствия - къде суша, къде наводнения, къде пожари.

Почти пълни две години управляващата коалиция успя да удържи на изку­ше­нията и натиска и не отвори бюджетната торба с изпепеляващи подаръци. Сян­ката на събитията от 1996-1997 г. бе прекалено плътна и мрачна, за да може да се пренебрегне. Но ръцете засърбяха - нещо трябваше да се предприеме. Всички сме го чували: "Направи нещо, не стой със скръстени ръце"! И тъй като преразпреде­лението на бюджетните средства е изгаряща играчка, решението беше намерено в данъчната залъгалка - тя все пак третира бъдещето, а когато бъдещето дойде, тогава ще му мислим (като му дойде времето!).

Осмислянето и обобщаването на нашия опит сочи недвусмис­лено наличието на невъзможна триада (една от възможните) в икономиката. По-специално, следни­те три качествени събития не могат да си съжителстват:

  • (1) Относително ниско данъчно облагане;
  • (2) Социално спокойствие най-вече във финансираните от държавния бюд­жет дейности и отговорно отношение към дългосрочните ангажименти на държавата;
  • (3) Лошо и неефективно функциониращи институции.

Ако две от изброените по-горе три неща са реалности, то третото е обеза­тел­но нарушено. Ако например искаме ниско данъчно натоварване и социално спо­койствие (перспективно), то задължително институциите трябва да работят ефек­тив­но и безотказно. Ако се поддържа лошокачествена институционална среда, то ниското данъчно облагане непременно ще възбуди социални вълнения в бюджет­ната сфера и ще пострада дългосрочната перспектива. Ако в условията на неефек­тивно работещи институции искаме да има социален мир, то данъчното натовар­ва­не не може да бъде прекалено ниско. Лошата институционална среда под­държа възможности за нерегламентирано отклоняване на средства и те трябва да се платят от някого - от данъкоплатеца.

Две от изброените по-горе три неща са в компетенциите на макроиконо­ми­ческото управление - първо, данъчното натоварване, и второ, качеството и ефек­тив­ното функциониране на институциите. Правителството упорито се разсейва, ко­гато става въпрос за подобряване на институциите и причините са понятни - повишаването на ефективността на функциониране на институциите опира до интереси (както колективни, така и лични). То изисква твърдо отстояване на съвремен­ни­те принципи на държавността, което като правило води до конфликти включително и най-вече в своята собствена групова среда. Макроикономическият елит трябва да има волята, куража и смелостта да се опълчи срещу материалните домогвания на своето собствено малцинство (партийния кръг) в интерес на мнозинството (народа, колкото и банално да звучи). Това е пътят и вратата към позитивните примери в учебниците по история.

Нашата практика продължава да бъде изключително бедна по отношение на подобен тип елит. За сметка на това тя (практиката) гъмжи от драстични скандални случаи на институционални неуредици. Най-пресен пример - първото заседание на съдебен състав по обвинение за валутни престъпления на Валентин Димитров. Съ­дът решава да върне документите по делото за попълване и коригиране поради до­пуснати неточности от прокуратурата. Какъв е този прокурор и каква е тази про­ку­ратура, които не знаят как да подготвят подобен тип стандартно обвинение? Кой плаща заплатата на такъв некомпетентен прокурор и не трябва ли да има санкция за тази изявена некадърност? И още - колко струва на данъкоплатеца отлагането на подобно дело, което ангажира голям кръг от специалисти, включително от чуж­би­на? Въпроси без отговор към макроикономическия елит, които в крайна сметка достигат до държавния бюджет. (Всеки би могъл да допълни този пример със свои собствени.)

Заиграването с данъчните ставки е относително благодатно занимание. То не изисква усилие - взема се политическо решение (чрез безлично гласуване в многолюдна тълпа) и подчиненият обслужващ пре­смятащ персонал извършва необходимото на­гласяване на числата. Има и обосновка - данъците намаляват, а факти­ческите по­стъпления растат. Дали и доколко ръстът на постъп­ле­нията може и тряб­ва да се свърже само и единствено с данъчните ставки е подробност. Ве­роятно по същия на­чин аз бих мо­гъл да твърдя, че намаляването на корпоративното данъчно обла­гане води до природни катаклизми. "Това ли е най-важното?" - ще въз­кликне геро­ят от попу­лярната телевизионна реклама.

Заиграването с данъчните ставки е опит за намиране на лесно решение на труден икономически проблем. Кибернетичният принцип е категоричен - няма лес­ни решения на трудни проблеми. Трудните икономически проб­леми изискват труд­ни решения. Опит за лесно решение на външнодълговия проб­лем през 1990 г. бе мо­раториумът, през 1996 г. централно контролираните цени до­стигнаха до 50% в търсене на лесно решение на инфлационния проблем. Последст­вията са тъжни.

Данъчните ставки не са инструмент за решаване на проблемите на МФ по съ­бираемостта на данъците. Проблемите на МФ са институционални, а не техни­чески. Ако злоупотребата и необмислената игра с данъчните ставки продължава ще се стигне до идеята за въвеждането на своеобразен "Фискален борд" (който ще бъде наша собствена българска новост в икономи­чес­ката теория и практика), който да усмири "фискалните" ни поли­тици така, както преди десет години валутният борд усмири цен­тралните ни банкери.

Уважаеми наши родни (бого)избранници, ако действително искате да по­могнете на българския народ, въведете ред и порядък в държавата ни (си). Всичко друго остава залъгалка с небезобидни последствия. Някой ще трябва да ги сърба и този някой (разбира се, кой друг) ще бъдем всички ние (не всички вие).