Запад – Незапад

Западът доминираше и като център определящ целите на човешката цивилизация и за мнозина бе образец за подражание.

След това в световната история дойде епохата на противопоставянето на две свръх държави, имащи под себе си мощна идеологическа основа. Тогава принципът на разделяне Запад - Незапад малко се измени. Но след разпадането на социалистическата система сякаш всичко си дойде на мястото.

Но само за няколко години буквално пред очите ни ситуацията се промени. Значителна част от населението на Земята оспорва (или поне се колебае в) правото на Запада да определя целите на човечеството.

Все повече държави от Незапада се стремят да станат и стават самостоятелни играчи в икономическо и военно-политическо отношение. Съкращават се възможностите на Запада да влияе върху вътрешните процеси на държавите от Незапада.

Свидетели сме на политическата криза в Мианмар (непризнатата Бирма). Управляващият военен режим там жестоко потиска протестите на будистките монаси и привържениците на демократическите промени. Но опитите на Запада да наложи международни санкции против този режим лесно бяха блокирани от влиятелните държави на Незапада. Нещо подобно става и в Судан, където „незападните" неведнъж са помагали на управляващия режим да избегне мащабна международна намеса заради кървищата в провинция Дарфур.

Изменението на баланса между Запад и Незапад има за причини текущи,  но и по-дългосрочни въздействия. Текущите причини са отслабването на военно-политическата мощ на САЩ в следствие на неудачната война в Ирак. Също и нестабилната световна финансова система, която поставя в най-уязвимо положение именно страните от Незапада с техните слаби и зависими национални икономики.

Дългосрочната причина е, че в началото на ХХI век Незападът си има вече собствени икономически гиганти: Китай и Индия. В най-скоро време към двете големи ще се присъединят и други силни страни. Това значи, че в световната политика и икономика се е появил нов център на влияние, с който вече не може да не се съобразяваме.

За разлика от Запада, новите страни не правят проекти за глобално развитие и промяна в света в новия век.

Засега тези нови сили са се концентрирали в националните си проекти. На едни страни е нужен достъп до енергийни ресурси, на други - западни технологии, трети (като режимът в Мианмар) просто искат да бъдат оставени на мира. В тези условия страните от Незапада не мечтаят за конфронтация със Запада (за разлика от налаганата от Запада идеологема), тъй като със Запада ги свързват многочислените възли на съвременната  глобална икономика.

И въпреки това, светът, който започва да изглежда все по-единен след разпадане на биполярния модел, все повече се разделя на две отделени една от друга части. С различен план за действие, възгледи, дори ценностна система.

При запазване на тази тенденция водоразделът между Запада и Незапада може да мине по територията на някога единни политико-географски райони, като например постсъветското пространство.

Там по-голямата част от страните съзнателно се е отнесла към Незапада. Режимите, избиращи подобна самоидентификация, се опират или на безразличието на населението, или търсят широка публична подкрепа.

Но водоразделът минава не само по критерия самоидентификация - много по-сериозна основа за различия е способността на народите и правителствата на практика (а не на думи) да следват определена система от ценности, които се асоциират със западните.

Нагледен пример дават две бивши съветски републики, провъзгласили преди няколко години „цветни революции" с главна цел интеграция към западната общност. В Украйна скорошните парламентарни избори показват, че страната може би бавно, но все пак се движи към демократически форми на обществена организация.

Напротив, в Грузия президентът постоянно заявява за привързаността си към демократичните ценности, но не намери нищо по-добро от това да вкара зад решетките опонента си, дръзнал открито да критикува държавния глава. Аргументите на грузинските правоохранители напомняха обвинението, че заподозреният е искал да прокопае тунел от Бомбай до Лондон ... Това изглежда е принципът на действие, когато незападните колеги искат да се избавят от политическите си конкуренти.

Разривът в ценностите (не декларирани, а реализирани на практика), съчетаван със стремежа на правителствата на незападните страни да минимизират възможния ущърб от световната финансова криза с помощта на различни полу-автократични и изолационистки мерки, само усилва намерението на тези държави да се движат по собствени пътища на развитие.

Така че стремежът на Русия към „суверенна демокрация" далеч не изглежда уникален.

Още сега редица страни в Азия, по-рано успешно тръгнали на Запад, все по-често затварят икономиките си в стремеж да минимизират последствията от световната криза върху националните икономики.  Подобни изменения водят и до претенции за особени политически модели на развитие. Изглежда „демокрацията на процъфтяващата дисциплина" предложена от военните в Мианмар не е последния подобен пример.

Дали ще се задълбочи и колко дълго ще продължи отделянето на Запад от Незапад ще зависи от два фактора.

Първо, новият световен ред засега не може да се закрепи в съответстващи правни норми и международни институции в замяна на сегашната неопределеност. Това трябва да е ред, признаван в равна степен от всички държави, участващи в световната политика.

Второ, кога стремежът на незападните страни ще демонстрира, че националните им модели са изчерпани. Тези национални модели предвиждат, че за решаване на задачите за национално развитие значителен акцент се поставя на собствените сили и на местната специфика. До този момент на изчерпване двояката цялостност на съвременния глобус в политически план най-вероятно не само ще се съхрани, но напълно вероятно ще се усили.

Тук свършва коментарът на автора от Газета.Ru. Ситуацията, която той описва, сякаш на пръв поглед е далеч от нас - като нови членове на ЕС вече сме част от Запада, независимо дали бихме желали да измислим собствен ценностен модел, превръщащ ни в „Швейцария на Балканите". Можем да говорим много за липсата на изобщо някаква култура (независимо западна или ориенталска) в маса българи - но държавността ни вече е стисната в менгемето на европейските институции и няма как „кучето да се върне на бълвоча си". Интересно е, че сме част от Запада и в очите на икономики с претенции за независимост като Индия, Русия (за добро и зло), Турция.  

Бих искал да допълня геополитическия коментар на автора Андрей Рябов с кратък исторически дискурс. До XVIII век Европа и Китай се движат с еднаква икономическа мощ. След това Европа дърпа напред, не на последно място заради щастието Британските острови да лежат близо до бреговете й. Но дали технологичните и мениджърски открития на Острова, или все пак „свободата, равенството и братството" на Френската революция направиха възможно Западът да владее? Не сме ние, които ще дадем отговора, не си и поставяме тази цел. Важното е да се замислим, че нещата в исторически план са много закономерни и Римската империя вече се срути. Поглъщайки парче след парче от Земята, дали западният ценностен модел не е станал вече неприложим, да не кажа направо вреден? И това май се долавя от все повече мислещи хора на Запад.

Определено Западът е бил доста късоглед, оценявайки постиженията на Незапада. Японски ерудит посочва: в очите на западния свят Япония бе варварска страна, щом се бе отдала на изкуствата на мира, и се прие за „развита" държава щом бе въвлечена в кланиците по бойните полета на Манчжурия. Не е ли духовността, намираща израз в културата и изкуството, висшата човешка ценност, или все пак машинизираното стадо? Или все пак потреблението на много лъскави неща?

Да не забравяме и появата на нова сила - Казахстан, който трудно може да бъде определен като Западен или Незападен. Където природата дава богатство, основното в политиката не е изборът на форма на управление, а родолюбието. Под тази сега вече рядко използвана дума разбирам странната с оглед на толкова наши примери неподкупност и загриженост за интересите на населението. Блажена е страната, която има подобни управници.