Развитието на кризисните процеси в България, ако ми позволите тази тромава фраза, засега не дава признаци, че ни очаква някаква страховита, невиждана за сходни на нас държави развръзка. Далеч по-обезпокоително обаче е отношението, което необходимостта от реакция спрямо кризата събужда в нашите политици. Българските журналисти помогнаха да се раздуха истерия около разработването на разни списъци с антикризисни мерки. Икономистът, който следи отблизо развоя на събитията в света през последните години, знае колко вредни са такива мерки, ако са за сметка на икономическата активност, пише Димитър Събев.

Всъщност самото обявяване на дадена икономическа мярка, касаеща преразпределяне на икономическия резултат, дълго преди въвеждането й на практика, а още по-малко преди институционалното й проработване, е недомислица. Предложенията за повишаване на този или онзи данък или такса незабавно водят до счетоводно преразпределяне на активи, така че ефективната компания или бизнесменът, който отблизо управлява дейността си, така или иначе не плащат на държавата повече, отколкото са решили за уместно.

Българското правителство през последните седмици подава грешни сигнали към обществото и притеснително изглежда без икономическа стратегия. От изказванията на премиера напоследък проличава, че той вече започва да се запознава с проблематиката на икономическото управление на една държава, но очевидно макроикономически поглед му липсва.

Под влиянието на колегата си от Израел, Бойко Борисов преди не чак толкова време заключи, че единственият път за спасяване на българската икономика е да се намали ДДС. Вчера, от камбанарията на арабския свят, той заяви, че друг шанс за нас освен повишаване на ДДС няма и социалните партньори трябва да побързат да се съгласят с това. Аз лично бих се доверил на еврейския опит, който в управлението на парите е доказано най-успешен, дори и без в неприятната му алтернатива да беше замесен арабският свят.

Има два други момента в макроикономическото управление на страната, за които премиерът Борисов вероятно се предоверява на икономическите си съветници. Първият е бюджетният дефицит като мотив за която и да е антикризисна мярка.

Знаем, че през 1930-та Хитлер идва на власт, след като премиерът на Германия е толкова обсебен от въпроса за баланса, че съветва хората да спрат да празнуват. Злостни икономии и спестявания за сметка на народа са това, което събужда възмущението на работника и служителя, които прегръщат оня малкия с мустачките, който им говори по сърцето.

Откъде тогава да направим икономия? Намаляване на публичните разходи в момент на спадаща икономическа активност е оправдано само, повтарям само, в сферата на отбраната. Страната Коста Рика няма армия. Съответно няма и генерали, които да взимат заплати, да  правят преврати и да внасят дестабилизация в икономическата среда; Коста Рика е сред най-богатите страни в своя беден регион. На страната ни професионална жандармерия е повече от нужна, както и пожарна и гржданска защита, но не и армия. Ако не може тази институция да се премахне толкова бързо, то нека активите й се подложат на публична проверка и се предоставят за мениджърско управление.

Икономия може също така да се направи от огромните проекти за насърчаване на административния капацитет. Администрацията е като охлюва: не само че е бавна, но е и хермафродитна. Тя опложда сама себе си и се самоумножава, като чадото й се нарича бюрокрация.  В тази връзка знаете ли, че документите, които частните земеделски стопани трябва да попълват, за да получат достъп до европейското доплащане на декар, трябва да са в приложението Access на Microsoft Office 2007. Попълването очевидно не е по силите на поне 95% от земеделските стопани, така че ето ти приходен извор за канцеларските лъвове: класически пример за административни транзакционни разходи.

А приходи, откъде да намерим приходи? Хайде само моля да не продаваме последните останали активи на държавата, защото като тръгна да се пенсионирам, не ми се мре от глад. Ако приходите трябва да дойдат от данъци, то какви все пак да са тези данъци - по-високи стари или по-ниски нови? За да излезем от кризата на икономиката, трябва да насърчаваме производството, износа, търговията. В последното се включва и консумацията на населението. Тогава защо да го накажем с по-висок данък? Ами защото представителите на производството имат гръмогласни защитници, а населението си няма.

Знаем, че ДДС се плаща не от търговците, а от купувачите. Ако увеличим ДДС, цените ще нараснат, и то не с 2, а с 5 процента - закръгляме нагоре, няма как. По този начин ли смятаме да се борим с дефлацията? Ако да, тогава по същата логика можем да разпределим сред хората един или два милиарда от фискалния резерв, който ние, хората, сами сме изработили през последните години. Фискалният резерв не е валутният резерв, който поддържа лева; слава Богу, все още сме на плюс. Но „антикризисните" мерки, целящи (може би) балансиран бюджет, сериозно разклащат борда на лодката.

Данъкът „лукс", макар и стъпка във вярната посока, е твърде показен, за да има осезателен  икономически ефект; както казах, някои яхти бързо ще се пререгистрират в Либерия. Според мен начинът, по който може да се помогне на приходната част на бюджета, е чрез временното заместване на плоския подоходен данък с прогресивен. И без друго данъкът за едноличните търговци е 15%, а не 10% - аргументът, че запазването на „данък десет процента" е необходимо за насърчаване на производителността и поддържане на привлекателността, започва да изтънява.

Но самата идея да се търси баланс на бюджет във време на криза говори, че решенията в макроикономическото ни управление се вземат от некомпетентни хора (по-вероятно е според мен това да са хора с тежки икономически предразсъдъци). Другият сценарий е, че решенията, които се предлагат с мотив баланс, се вземат с други цели - напр. приемане в ЕРМ2 в рамките на мандата, което дава по-добри възможности на изборите, и т.н.

Второто, по което не съм съгласен със съветниците на премиера, е че икономиката дори и на нашата търпелива и скромна страна може да се издържа само и единствено за сметка на масите, докато на имуществото на богатите се оказва помощ, за да продължи то да нараства. Всяко оспорване на валутния борд, а такива има все по-често, е посегателство към доверието и скромното имущество на хората, на изстраданата средна класа.

В заключение, освен че българинът е изключително търпелив, скоро като негова народопсихологическа черта ще може да се напише: българинът има много слаби, направо никакви синдикати.