Рикардо Хаусман е бивш министър на планирането на Венецуела и бивш главен икономист в Inter-American Development Bank. Той е и професор в John F. Kennedy School of Government към Harvard и директор на Harvard Growth Lab. Материалът е поместен в Project Syndicate.

Сценарият е познат. Правителство с желание за реформи иска да увеличи икономическия растеж и заетостта, като въведе пазарно-ориентирани промени, които трябва да направят страната по-привлекателна за (най-често чуждестранните) инвеститори.

Политиците разбират, че тези инвеститори притежават технологичната мощ, организационните способности и досега до пазари, от които страната отчаяно се нуждае. Създават се комисии, които да подобрят представянето на държавата в индекса Doing Business на Световната банка, в доклад на Международния икономически форум Global Competitiveness и други конкурси за красота.

Реформисткото правителство се справя с тежката битка срещу депутати и обществото, които го обвиняват, че поставя интереса на инвеститорите пред тези на собствените си гражданите. Но с постоянство, правителството успешно въвежда реформи, които подобряват представянето на страната в същите класации и тя получава блестящо отразяване в международната преса.

И тогава правителството чака чуждестранните инвестиции да пристигнат. И чака. И както в пиесата на Самюел Бекет очакваните потоци, както Годо, никога не се появяват.

Проблемът се дължи отчасти на възприятието, че това, което трябва да бъде поправено, се съдържа в международните класации. А това често не е вярно: по света няма никаква корелация между подобренията в индексите на Световната банка и Международния икономически форум и растежа или инвестициите.

Често, подобни класации се концентрират върху намаляването на бюрокрацията, което се дължи на възприятието, че инвеститорите стоят настрана заради някое греховно действие, което, ако бъде премахнато, ще отприщи вълни инвеститори. Но светът е по-сложен от това. Повечето хора, които биха инвестирали в дадена страна, знаят много за бизнеса, но най-вероятно не знаят много за самата страна - особено нещата за нея, които имат значение за техния бизнес, включително последните реформи. Нещо повече, техният бизнес обикновено зависи от неща, които кабинетът трябва да прави, но не прави.

Например, производството изисква индустриални зони с електроенергия, вода, сигурност, логистика и достъп до работници. Краткотрайните хранителни продукти изискват логистика, сертификати, зелена лента на митниците и договорени с правителството фитосанитарни разрешения. Елиминирането на тежките регулации и бавния контрол е по-лесен от създаването на тези сситеми. Ако кажем, че правителството има ограничени ресурси, то не може да направи всичко, затова трябва да се концентрира върху някои конкретни области, в които да създаде нужната екосистема.

Нещо повече, нужно е и сериозно разбиране за процесите в тези боласти. Но дори и правителството да го направи, как се избягва новото чакане на Годо, особено след това скъпо усилия? И дали някога то ще възстанови разходите си?

За да избегнат подобна ситуация, правителствата се нуждаят от организационни възможности, които надхвърлят максимата на Адам Смит, че те не трябва да правят нищо друго, освен да осигурят "мир, ниски данъци и добра съдебна система". Те трябва да направят поне още три допълнителни неща.

Първо, правителствата трябва да се запознат отблизо със съществуващите икономически активности, за да разберат какво могат да подобрят за повишаване на тяхната продуктивност, дали с промяна на закони, инфраструктура или друго. За да се случи това, икономическите министерства трябва да създадат специални съвети, както в Япония преди повече от век. Към момента там има над 200 такива, включително за сумото.

Второто, правителството трябва да мобилизира обществото и местните и чуждестранни компании, за да идентифицират възможностите за активности, които не съществуват, но за които реквизитът е почти готов. това изисква хората от и извън правителството да си представят какво още не е там, да измислят как да го създадат и да определят дали има смисъл за обществото. Този процес е и рискован, и скъп. За въвеждане на тези стратегии, правителствата трябва да реформират настоящите инвестиционни бюра, които често не правят нищо повече от това да държат ръката на инвеститорите. Вместо това тези държавни структури трябва да рекламират стратегията за диверсификация на правителството, като намерят чуждестранни компании, които работят в дадена област, но не и в страната, да представят предложение за инвестиция и да водят преговори.

Трето, и най-спорно, правителствата често се нуждаят от корпорации, които да улесняват инвестициите в новите стратегически области и да управляват активностите, генерирани от предходни стратегически инвестиции. Тези корпорации може да бъдат създадени като холдингови компании за вече съществуващи държавни предприятия, които в момента отговарят пред съответните министерства.

Тези министерства трябва да се концентрират върху регулаторните си функции, оставяйки холдинговата компания да упражнява акционерните права от името на обществото. Тези корпорации трябва да използват приходите си за преинвестиционни активности в нови потенциални области и да използват познанието си за страната, за да създават общи компании в предприятия, които пък имат познание в дадената индустрия. Бидейки партньори, държавната компания ще се възползва от усилията на правителството да подобри екосистемата.

Конвенционалното разбиране обезкуражава правителствата от създаване на такива корпорации заради риска от лошо управление. По-добър подход би бил създаването на механизмите и инструментите, които да осигурят добро управление, като одитирани публични отчети, висок техничеси капацитет (подпомогнат от добри заплати, сравними с тези в частния сектор), мощни бордове с чуждестранно участие и партньорства с институции като International Finance Corporation (част от Световната банка).

Когато всичко това се случи, правителствата вече няма да се налага да чакат Годо. Те просто могат да отидат да го доведат.