Честотата и сериозността на финансовите кризи предполага, че те са неизбежна част от капитализма. Това не означава обаче, че политиците трябва да престанат да се опитват да намалят щетите, които тези кризи причиняват. Но регулаторите трябва да внимават при опитите си да стабилизират системата.

Това е споделеното заключение на двама анализатори - Марсело Прейтс от Централната банка на Бразилия и Адаир Търнър, бивш ръководител на Комисията за финансови услуги на Великобритания, пише bnr.bg.

Фундаменталната нестабилност е резултат на несъответствието между активите, които банките държат под формата на дългосрочни заеми и техните задължения, които са най-вече под формата на краткосрочни депозити. Според Прейтс никаква регулация никога няма да е в състояние да промени тази ситуация, освен ако не бъде прокаран закон, който например да изисква резерви в размер от 100% и да забранява ливъриджа.

Регулаторите се опитват да ограничат проблема с изискванията за капиталови резерви и да обуздаят ливъриджа, но техните закони постоянно са побеждавани от финансовите иновации. Подобни иновации е много трудно да бъдат оценени: за разлика от лекарствата, финансовите продукти не могат да бъдат тествани предварително. Ако регулаторите се спрат на система, базирана на основни принципи, вместо на такава, базирана на твърди правила, резултатът би бил голяма неяснота относно това кое е позволено и кое не.

В отговор на финансовата криза американските власти избраха сложен регулаторен режим, известен като Дод-Франк. Но Прейтс подчертава, че всяко ново правило е тежест за регулаторите, както и за индустрията. Хората, отговорни за спазването на тези правила, не могат да се надяват да проследят всички нарушения. А всеки път, когато правилата бъдат заобиколени, доверието в системата рухва.

Прейтс също така цитира икономиста Дж. К. Галбрайт: Всички кризи досега са включвали дълг, който по един или друг начин е излизал опасно извън контрол. Лорд Търнър е на същото мнение. Дългът е полезен на теория, ако позволява на бизнеса да акумулира капитал или на потребителите да изгладят консумацията си през годините. На практика обаче дългът се използва за финансиране на покупките на съществуващи активи, водещи до образуването на балони. Той цитира проучване, показващо, че едва 15% от заемите на британските банки са използвани за капиталови инвестиции.

Индивидите могат да използват кредита като средство за финансиране на консумация, надвишаваща доходите им в дадения момент, какъвто е случая с американските собственици на жилища през последното десетилетие. Този процес е самозасилващ се: облекчените условия за кредит повдигат цените на активите, което прави банките уверени и води до ново заемане.

Тези кредитни цикли водят до по-големи обеми на финансовите пазари. Трудно е да се види как допълнителното търгуване помага на икономиката, то със сигурност не гарантира, че цените на активите ще останат в съответствие с фундаменталните икономически фактори. В свят на най-вече плаващи лихвени проценти, трансграничните капиталови потоци допринасят за проблема. Държавите вече не са ограничени от търговските си дефицити, поне краткосрочно, тъй като настоящият дефицит по текущата сметка може да бъде финансиран с капиталови потоци, които помагат да се напомпа балонът (какъвто беше случаят с жилищните балони в Испания и Ирландия например).

Двамата икономисти обаче не са единодушни относно най-добрия начин, по който може да се реши проблема. Търнър вярва, че проблемът се корени в грешния вид капиталови потоци и че е нужно към проблема да се подхожда на национално ниво, като властите се намесят, за да ограничат излишното създаване на кредити. Един подход би могъл да бъде да се настоява чуждите банки, опериращи в съответната страна, да правят това чрез отделно капитализирани дъщерни фирми.

Прейтс пък смята, че регулаторите трябва да се фокусират върху минимизирането на последствията от следващата криза като засилят мрежата за безопасност, чрез застраховане на депозитите, планове за действие на провалените институции и поемането на лична отговорност от ръководителите на провалилите се банки. Процентна част от всяко плащане на всяка банка трябва да бъде отделяно настрана и да бъде на разположение, в случай че възникнат проблеми.

Все още няма причина регулаторите да не могат да използват и двата подхода. Това може да се окаже по-продуктивно от създаването на по-сложни регулации, които финансистите да избягват.