След като управляваха еврозоната през десетилетие на криза, водещите лидери на Европейската централна банка вече са на път да напуснат. Техните наследници ще се изправят пред подобни и нови предизвикателства, а дали ще се изправят срещу тях толкова ефективно, зависи от европейските национални правителства, които ще подберат подходящите жени и мъже за тази работа.
Този месец Европейската централна банка бе домакин на колоквиум в чест на Питър Прайт, напускащ главен икономист. След като работи в тясно сътрудничество с председателя на ЕЦБ Марио Драги през годините след финансовата криза от 2008 г. и последвалата криза на еврото, Прайт, повече от всеки друг, е този, който насочва управителния съвет на банката към общо решение в трудни ситуации. Напускането му е след това на вицепрезидента Витор Констанцио миналото лято, а през октомври той ще бъде последван от Драги и Беноа Кьоре от изпълнителния съвет на ЕЦБ през декември, пише Лукреция Райхлин, бивш директор изследвания в Европейската централна банка и професор по икономика в London Business School.
Тези важни промени в ръководството на ЕЦБ предлагат възможност да се помисли за предизвикателствата, пред които ще се изправи Банката през следващите години. Като единствената истинска федерална институция в еврозоната, ЕЦБ се оказва действаща като "институция от последна инстанция" по време на минали кризи, прибирайки парчетата, когато националните правителства не успеят да постигнат споразумение. Тя успя да постигне това въпреки сложната си структура на управление.
Управителният съвет на ЕЦБ се състои от 19 национални управители на централни банки, всеки от които представлява държави с различни интереси, както и от изпълнителния съвет, чиито шест членове се назначават от Европейския съвет след интензивен процес на договаряне.
Макар че Драги се стреми да привлече най-много внимание, той се погрижи да отбележи в колоквиума, че Прайт, чиито препоръки последователно са приемани от управителния съвет през последните осем години. Успехът на напускащите лидери в изграждането на консенсус в такава разнообразна група не трябва да се приема за даденост.
През последното десетилетие ЕЦБ, както и другите централни банки, значително разшири своя инструментариум за парична политика. Този процес започна с предшественика на Драги Жан-Клод Трише, но той се задълбочи под сегашното ръководство с дългосрочни операции по рефинансиране на банките, количествено облекчаване (QE) и отрицателни лихвени проценти по депозитите.
За ЕЦБ бе много по-трудно да следва неконвенционални мерки, отколкото за Федералния резерв на САЩ, Банката на Англия и Банката на Япония. Тези политики имат последици за разпределението далеч отвъд тези на традиционните лихвени политики, а в еврозоната това често се превръща в географско измерение, което може да засили несъгласието. Въпреки това, ЕЦБ защитава принципа, че тези последици са по-малко важни от необходимостта (и икономическото предимство за всички) от запазването на еврото и борбата с дефлацията.
Новият ръководен екип ще трябва да се изправи пред нови предизвикателства. Назначените в ЕЦБ лица трябва да са технически компетентни, да бъдат добре поставени в икономическата общност и политически необременени, така че да могат да се противопоставят на натиска на националните правителства.
Тяхната задача е да изработят политическа стратегия, която има смисъл за еврозоната като цяло, като същевременно се ангажират с всички заинтересовани страни по конструктивен начин. Това са високи изисквания. Ако следващите лидери на ЕЦБ не ги изпълнят, самото евро ще бъде изложено на риск.
Допълнително усложнение идва и то факта, че до 2020 г., Европейската комисия и Европейският съвет ще имат по един нов лидер и свои ръководни екипи, а Европейският парламент ще е с ново поколение политици, които не са участвали в реформите и компромисите от миналото десетилетие. Напротив, много от тях ще бъдат избрани в политическа среда на гняв, намалено доверие и разпокъсаност в рамките на ЕС.
Все пак, съществува широк консенсус, че еврозоната ще се нуждае повече от паричната политика, за да осигури непрекъснат растеж и стабилност. Очевидно е, че с лихвените проценти при нулевата долна граница, по-голяма координация на паричната/фискалната политика е задължителна. Еврозоната също ще извлече съществена полза от макропруденциалните политики и от по-добрите инструменти за разрешаване на проблемите на банките, както и от развитието на общ капиталов пазар.
И все пак има малък политически консенсус за разширяването на федералните компетенции и за това е необходимо по-високо ниво на споделяне на риска. В резултат на това, цялостта на еврозоната ще продължи да разчита на ЕЦБ.
Задачата няма да бъде лесна. В случай на друго забавяне, ограниченият фискален капацитет в някои страни, в съчетание с липсата на общи инструменти за стабилизиране, предполага, че ЕЦБ ще трябва да прокара границата на неконвенционалните политики дори по-далеч. Това може да означава разширяване на програмата за придобиване на активи и размера и състава на баланса.
Но без напредък към по-дълбока финансова интеграция и общ капиталов пазар, частното споделяне на риска ще остане ограничено, което ще влоши ефективността в усилията на ЕЦБ.
По-общо казано, ЕЦБ следва да направи преглед на миналата година и да преразгледа съответно стратегията си. Необходимо е да се подобри прозрачността на процеса на вземане на решения чрез изясняване на ролята на икономическия и паричния анализ в неговия "двустълбов подход" за поддържане на ценова стабилност.
Нейната инфлационна цел - понастоящем определена като "по-ниска, но близка до 2% в средносрочен план" - трябва да стане по-прецизна, с корекция за нейната низходяща тенденция.
Този процес ще бъде спорен. Както вече се случва на други места, независимостта на ЕЦБ ще бъде оспорена. Но за разлика от Федералния резерв и Банката на Япония, ЕЦБ ще трябва да управлява интересите на отделните държави в един дълбоко разделен съюз.
Поглеждайки назад, ясно е, че политическото споразумение за създаване на обща европейска валута би било невъзможно без появата на световен консенсус за независимостта на централните банки през 90-те години.
Оказа се, че този нов консенсус е толкова силен, че независимостта на ЕЦБ е действително установена чрез договор (като условие за участие на Германия). Така независимостта е основният принцип на управление на еврозоната. Тя трябва да се защитава на всяка цена, особено при обстоятелства, при които ЕЦБ е принудена да се развива и да поеме по-голяма роля, за да компенсира разделението между националните правителства.
Битката за независимостта на централната банка ще определи следващото десетилетие на ЕЦБ. Тъй като националните правителства отразяват оттеглянето на Прайт и гледат напред към избора на нов президент и изпълнителен съвет, човек може само да се надява, че те ще приемат сериозно задачата да изберат подходящите жени и мъже за тази работа.
USD
CHF
EUR
GBP
