Как да си обясним комбинацията между кредитната криза в САЩ и покачващите се цени на суровините и нарастващата инфлация по света? Дали това са несвързани явления или те са част от една по-широка картина? Второто - отговаря си на въпроса Мартин Волф, колумнист на Financial Times. Според Волф, засега не сме заплашени от повторение на инфлационните процеси от 1970те години, но е нужна политическиа намеса.
Инфлацията е устойчив ръст на ценовите равнища: резултат от прекалено много пари (или покупателна сила), които обслужват твърде малко стоки и услуги. Еднократен скок на цените на търговските стоки не е инфлация. Нито пък подобен скок ще причини инфлация. Но едно постоянно покачване на сравнителните цени на търговските стоки е симптом за инфлационен процес.
Когато се появи прекомерно търсене, стоките, чиито цени скачат първо, са стоките с гъвкави цени - търговските стоки са първи пример за такива. Затова търговските стоки са като манометър, измервателен уред за налягане. Ако погледнем какво става през последните години, ще видим, че показанията на уреда са в червения сектор. Индексът на Goldman Sachs за търговските стоки се удвои от началото на 2007 г. Номиналните цени на петрола се повишиха с 150% за същия период. Цели 6 години и половина се запазва възходящото движение на цените на търговските стоки. Изглежда така, сякаш прекомерно прекаленото търсене натиска прекалено малката възможност за увеличаване на глобалното предлагане.
Резултатът е неочаквано високо увеличение на всеобщата инфлация: консенсусът за инфлация на потребителските цени в света през 2008 г. скочи от 2.4% прогнозирани през февруари 2007 г. до 4.3% през юни 2008. Този скок е скромен, макар и не чак толкова. Нито прогнозното равнище. Ако хората свикнат с идеята, че инфлацията може да скача така, идеята може да се вкорени в очакванията им, със злокобни последици.
Как можем да имаме зараждащ се глобален инфлационен процес, ако икономиките на САЩ и другите водещи страни с високи доходи се забавят? Най-близко до логиката на Мартин Волф е, че богатите икономики играят далеч по-малка роля от обичайното в този процес. Обяснението той вижда в силите, движещи едновременно глобалното търсене и предлагане.
В търсенето се случват две големи неща: конвергенция и дисбаланс. Под конвергенция се разбира ускорения ръст в нововъзникващите икономики, преди всичко Индия и Китай. Под дисбаланси - интервенциите на валутните пазари за подпомагане на конкурентната способност.
Чарлз Дюма от лондонската Lombard Street Research отбелязва, че по паритет на покупателната способност Китай сега генерира над една четвърт от световния икономически растеж за нормална година, а нововъзникващите и развиващите се икономики - 70%. Дори по пазарни валутни курсове ръстът на брутния вътрешен продукт на Китай е толкова голям, както и на САЩ в нормална година за двете държави.
Нововъзникващите икономики имат всички изгледи да продължат да нарастват, най-вече защото имат силни позиции в чужбина. Много нововъзникващи икономики интервенират на валутните пазари в големи размери, за да държат висока експортната си конкурентноспособност и нисък дефицита по текущата си сметка. За седемте години до март 2008 г. глобалните резерви в чужда валута скочиха с $4,900 милиарда (€3,175 млрд.), като резервите само на Китай се повишиха с $1,500 млрд. Всъщност до 70% от сегашните резерви са натрупани в този 7 годишен период. „Никога отново", казват новите икономики, поразени от кризите на 1980те и 1990те. „Нито веднъж", казва Китай.
Политиката на интервенция, целяща да подкрепи конкурентноспособността на експорта, разширява икономиката. Резултатът обикновено е бързо покачване на нетния износ, ниски лихвени нива, целящи да неутрализират входящия поток на капитал, и разширяване на паричната база, независимо от опитите за стерилизация. Китайската икономика прегрява като пряк резултат на тези три ефекта - счита Мартин Волф.
Повечето от резервите се трупат от страни, повече или по-малко прицелили се в щатския долар и в облигации на САЩ. Получаващият се по този начин капиталов поток финансира търговския и по текущата сметка дефицит на САЩ. Но търговският дефицит е противоречив: при дадено равнище на вътрешно търсене, той намалява вътрешното производство. Така САЩ би трябвало да увеличи вътрешното търсене, за да преодолее противоречивия ефект от външните си дефицити. Някои групи в икономиката би трябвало да харчат повече, отколкото са техните доходи. Най-важната такава група са домакинствата. Така че ръстът на задлъжнялостта на американските домакинства, довел до днешната кредитна криза, е пряк резултат от глобалните дисбаланси - заключава Волф. 
„Днес злочестият Федерален Резерв се опитва отново да увеличи търсенето в икономиката на САЩ след пукането на балона. Все пак обаче основното въздействие от монетарната политика на ФЕД се осъществява през отслабването на щатския долар и експанзията на прегряващите икономики, свързани с него. Да опростим, Бен Бернанке води монетарната политика на Китайската народна банка. Но политиката изгодна на САЩ е много неизгодна на Китай и между впрочем за почти всички страни, свързани заедно в неформалната доларова зона или както някои я наричат Бретън Удс II".
Дисбалансите не само са се показали много дестабилизиращи в миналото, но ще бъдат все по-дестабилизиращи и сега, след като балонът в САЩ се спука. Когато повечето нововъзникващи икономики се нуждаят от много по-затегната монетарна политика, те са принудени да я охлабват още повече.
Между впрочем, от гледна точка на предлагането в глобалната икономика почти всяка отделна новина е лоша. Какъвто и оптимизъм да чувства някой за дългосрочните възможности да се увеличат доставките на енергия, в кратък период е невъзможно да си оптимист.
Тогава виждаме зараждането на глобална инфлация. А централната банка, която има най-голямото влияние в глобалната монетарна политика, се бори с кредитната криза след пукането на балона. Затруднението става още по-голямо заради покачването цените на енергията поради силния ръст на световната икономика.
Това е глобален проблем. Напредналите страни вече не са глобалната движеща сила: те внасят инфлация. Ако светът имаше една централна банка с една валута, тя със сигурност щеше да затегне монетарната си политика в светлината на забавеният ръст на потенциалното глобално предлагане. При отсъствието на такава централна банка, вярната алтернатива би трябвало да е по-голяма гъвкавост във валутния курс и таргетиране на вътрешната инфлация - счита колумнисътът на FT.
Светът като цяло не може да внася инфлация: ако всяка централна банка реши, че покачването в цените на стоките е следствие от политики замислени другаде, ще имаме като резултат всеобщо прегряване. По-лошо, ако това се вкорени в очакванията, светът потискащо ще заприлича на 1970те. „Не сме там. Политиците трябва да гарантират никога да не отидем там".
„Китайците винаги са виновни", ако можем да си позволим да изкоментираме позицията на известния коментатор. Ако се погледне от стана на ахейците, които искат да си върнат хубавата Елена, основната вина за войната носят разбира се негодниците, които не отварят портите на Троя и не пускат вътре войските. В края на краищата, нали Волф дефинира инфлацията като „твърде много пари, обслужващи твърде малко стоки". За малкото стоки е виновна тази подла малка Земя. За многото пари? Май не китайците, все пак. Така че със сигурност са виновни дисбалансите, но не трябва да ги разбираме толкова повърхностно.
USD
CHF
EUR
GBP
