Бумът на сливанията и поглъщанията набира скорост и бавно, но сигурно променя финансовия и корпоративния пейзаж. Засилван от рекордният приток на капитали в частните инвестиционни фондове и небивало благосклонните пазари за отпускане на кредити, импулсът на въпросната промяна не показва и знак за забавяне.

Въздействието се долавя в пазарите, особено в САЩ, където редица индекси достигнаха рекордни стойности.

Но бумът на сливанията и поглъщанията (mergers and acquisitions, M&A) помогна да се открои контрастът между пазарните оценки във фаза на истерия по изкупувания, от една страна, а от друга загрижеността за американската икономика, страдаща от пазарната мигрена на недвижимите имоти, паднала в капана на вторичният ипотечен пазар, високите цени на енергията, голямата потребителска задлъжнялост.

Веселието на частните инвеститори и специално на онези, които се занимават с финансов ливъридж, по същия рязък начин контрастира с фрустрацията на други. Инвеститорите, които заложиха, че историческото отклонение от пазарните курсове ще се запази, продължават да печелят. За разлика от тях, тези, които очакваха пазарът да се върне към разума, продължават да се разочароват.

Последните продължиха да наблюдават големите исторически „незакономерности" в пазарните оценки, във волатилността, корелациите и ликвидността. Обаче техният опит да се възползват от тези незакономерности бе постоянно саботиран от още по-големи пазарни отклонения. Теорията за „Второто най-добро", която датира от 1956 и трудовете на двама икономисти Келвин Ланкастър и Ричард Липси (Kelvin Lancaster and Richard Lipsey), дава полезна рамка относно начина, по който да мислим всичко това.

По същество, тази теория изследва ситуацията, при която при дадени обстоятелства едно от условията за оптималност в модела не е изцяло изпълнено. По интуиция може да се предположи, че ако ситуацията е такава, то второто най-добро решение е продължаване, възползвайки се от другите останали оптимални условия в модела. Теорията за Второто най-добро обаче предпазливо противоречи на интуицията. Според нея, най-добър изход всъщност е да се откажеш от въпросните условия.

Ако това се приложи към днешните финансови пазари, теорията за второто най-добро илюстрира един от начините, при които инвеститорите е трябвало да пригодят своят подход като отчетат варианта, при който ново-възникващите икономики са били поставени пред нуждата да поместят някъде техните големи и увеличаващи се резерви.

Големите не-комерсиални покупки на американски продукти с фиксиран доход от тези икономики доведоха до съществени изкривявания в цените и задържаха нещата в това състояние. И както предполага теорията за Второто най-добро, следващото най-добро решение за инвеститорите предполага те да заложат на съпътстващи исторически аномалии и на други пазари.

Как това сработи? Големите чуждестранни покупки на американски правителствени бонове доведоха до неочаквана компресия на лихвите от боновете и кредитът разпространи своят обсег. Получилото се несъответствие в изравняването спрямо премираният риск на ценните книжа насърчи все по-големи ливъридж изкупувания, които от своя страна донесоха още повече капитали в частните инвестиционни фондове.

Не е чудно, че M&A дейностите са се повишили. И след като корпоративният пейзаж се смени, компаниите с големи парични наличности се активизираха - някои заиграха в атака, а други в защита.

Колко дълго може да продължи всичко това? За известно време, но не и завинаги. В кратък период феноменът има значителен импулс, който може да бъде изкаран от релси само чрез серия икономически и технически дезорганизации. Едно единствено разстройство няма да е достатъчно, както показаха моментните спадове през май-юни 2006 и февруари 2007.

В по-дълъг период оценките все повече ще се разделят от обуславящите ги икономически реалности, особено след като икономическото забавяне в САЩ се интензифицира. В добавка, ще нараства риска от регулационни и политически скандали. Накрая, изкривяването което е в сърцето на всичкото това, не-комерсиалното разполагане на независими богати фондове - бавно ще отпада, след като емержентните икономики паднат под натиск да увеличават възвръщаемостта от резервите си и разположат повече фондове за национални нужди и използване.

Тоест, главното предизвикателство за инвеститорите е перспективата, в която самата е заложено да е непостоянна и да е с двойнствен потенциал. Решението може да има три принципиални компонента: стратегическо разполагане на активите, акцентиращо върху държавни теми и дългосрочни насоки; подплатяване на портфолиото с реалността на исторически несвойственото приключение; процес на управление на риска, чувствителен към природата и еволюцията на определящите го пазарни изкривявания.

Авторът на материала, Мохамед Ел-Ериан, е президент и главен изпълнителен директор на Harvard Management Company.