Нужен ли е златен стандарт на долара?

Една от най-радикалните идеи, които могат да бъдат заимствани е тази за златния стандарт. Търсенето на златната стабилност от политиците и икономистите не е чудно, тъй като през последните месеци всички те реализираха значителни загуби и негативи. Намалената покупателна способност у дома и по-високите цени при посещение на страни в чужбина, са само малка част от неудобствата появили се пред американските потребители.

Курсът на долара е под непрекъснат натиск от страна на европейската валута от 2002 г. насам. Според анализатори, в момента доларът се котира около 40-годишните си дъна спрямо кошница от валути, главно заради проблемите с кредитния сектор в САЩ и ограничената икономическа активност. На 21 ноември, еврото удари нов връх към американските пари от $1.4867 и даде ясна заявка за нивото $1.50, в условията на очаквано ново понижение на лихвите от ФЕД.

В последно време се появиха доста стряскащи коментари от страна на големи търговски партньори на САЩ, които започнаха да проявяват сериозен интерес към идеята за преструктуриране на валутните си резерви и прекотиране цената на петрола от долари в евро.

Най-пресен пример са държавите от Близкия Изток. След като цената на петрола започна заплашително да наближава нивото от $100 за барел, Обединените Арабски Емирства и Катар бързо заговориха за обвързване валутите си не с долара, а с индекс определян на база „валутна кошница". Кувейт вече направи трансформацията на валутата си по този модел, а икономистите се опасяват, че ако тенденцията продължи можем да станем свидетели на всеобща разпродажба на долари в света.

„Слабостта на долара, прави момента изключително удобен за връщане час по-скоро към златния стандарт", коментира Натан Люис автор на книгата Златото: Парите на миналото и бъдещето. Люис съветва държавите от Персийския залив да прикачат валутите си към златото, вместо към кошница от валути, ако наистина решат да се отделят от доларовата си обвързаност.

Поддръжниците на златния стандарт като Люис, подкрепят идеята за жълтия метал, тъй като в исторически план той е показал най-голяма стабилност включително и по време на кризи. Тези хора не вярват на „хартиените пари", чиято цена лесно бива манипулирана спекулативно или по политически причини.

Златният стандарт, за който Люис говори, в никакъв случай няма да е същия като онзи в годините 1870 - 1914 г., когато централните банки са били задължавани да пазят в трезорите си достатъчно количество злато, нужно да покрие стойността на напечатаните пари. Неговата идея е стойността на долара да бъде прикачена към определена стойност на златото, а не както е в момента, да следва монетарната политика на ФЕД по определяне на лихвеното ниво. Той предлага, Федералният резерв да бъде заменен от валутен борд, който да има една единствена задача, а именно да контролира паричното предлагане, за да поддържа стабилна стойност на долара спрямо златото. При такава система, лихвените нива в страната ще се определят от пазара, а паричното предлагане ще е свързано изцяло със златото.

„Просто трябва да променим приоритетите си. От гонене на монетарна политика изцяло ориентирана към лихвените нива, към такава наподобяваща валутен борд, само че свързана със стойността на златото", споделя Люис.

За други подобно мислене представлява прекалено опростяване на нещата. Икономическият историк Бари Айхенгрийн и автор на книгата Златните окови: Златният стандарт в Америка и Голямата депресия, смята че именно обвързаността на долара със злато е попречило на американското правителство да предотврати Голямата депресия в началото на миналия век. Мерки като увеличаване паричното предлагане на пазара с цел стимулиране на бизнеса, не са били възможни. Опасявайки се от прегряване на банкови сектор, в крайна сметка САЩ загърбват златния стандарт през 1933 г., но само 12 години по-късно отново го въвеждат като регулатор на парите. През 1945 г. се подписва Бретънуудското споразумение за фиксирани валутни курсове.

Много критици, включително и имена в икономическата теория, все по-често оспорвали необходимостта от златен стандарт в средата на миналия век. Според тях основен проблем представлявал липсата на гъвкавост при използването на валутата като коректив. Държавите, които изпитвали натиск върху валутите си трябвало да свият икономиките си, докато при тези с растяща валутна стойност не е било нужно да се прави каквото и да е било коригиране.

„Мина дълго време откакто доларът за последно беше обвързан със златото и повечето хора са забравили до какви проблеми води това", коментира Андрю Бърнард директор на Центъра за международен бизнес към Tuck School of Business.

Към началото на 70-те години, щатската фискална политика беше пълен хаос. Американските стоки бяха изгубили тотално свята конкурентоспособност на международните пазари, а текущата сметка бързо спечели думата негатив към наименованието си. Притеснени от възможността да не успеят да изпълнят ангажимента си към чуждите централни банки по обмяна доларовите им резерви на цена $35 за трой-унция, президентската администрация на Никсън решава да прекрати Бретънуудското споразумение. През август 1971 г., САЩ затварят „златната страница" в монетарната си политика, а доларът се обезценява с 10.4% спрямо валутите на основните им търговски партньори.  

Освобождаването на валутата от обвързаността й спрямо златото, я излага на повишена волатилност спрямо цените на стоковите активи. Положителната черта в случая е по-голямата монетарна гъвкавост, която улеснява държавата в борбата й с безработицата и икономическите кризи.  

Колко още ще пада доларът?

Според Натан Люис, сегашното незавидно положение на американската валута, напомня много последния път, когато валутата се обезцени драстично (през 70-те години). „Виждал съм подобна слабост на долара и преди. Нещата се оправят, когато някои намери смелостта да предприеме агресивни мерки", завършва коментара си Люис.

Такива мерки предприе бившият президент на ФЕД Пол Волкър, който напомпа федералната фондова лихва, за да подкрепи с нея цената на долара. Такава тактика предприе и неговия наследник Алън Грийнспан през 80-те години. Според анализаторите, Бернанке няма друг изход освен да използва най-силния си инструмент (контрола над лихвеното ниво), за да подкрепи цената на долара.

Естествено, както във всичко и тук има едно голямо „Но...". Разликата между сегашното положение и това отпреди 20-30 години, е че сега икономическият растеж в САЩ е на задоволително ниво, а инфлацията е ниска. Тези показатели сами по себе си трябва да изправят долара на крака, без интервенция на ФЕД.