Първите сто дни на новото правителство изминаха, с това приключи и периода, в който по мълчаливо правило министрите имат пълната свобода да действат, без да стават обект на особена критика. Ясно е, че почти три месеца управление са твърде малко, за да можем да коментираме постигнати резултати, затова пък са достатъчно, за да можем да говорим за очертаващи се насоки на поведение.

Едва ли учуди някого, че новото правителство, както и другите преди него, се зае с мащабно

разместване на позициите по върховете на държавната администрация

Не става дума само за смяната на политическите кабинети, нито за броя на министерствата и държавните агенции, а за смени именно по върхови места в администрацията. Уволненията започнаха в митниците, фонд „Земеделие", ДАНС, продължиха интензивно в Държавна агенция „Архиви", НЗОК, енергийният холдинг и НЕК, морския флот, засегна и изпълнителната агенция по трансплантация, т дори и Националната художествена галерия. Дори след оповестения скандал с т.нар. Красьо Черния, назначенията от ВСС бяха спрени за известно време.

Всичко това беше подведено и прието първоначално от общественото мнение под знака на борбата с корупцията (уволнените се представяха като корумпирани) и на съкращаването на държавните разходи в период на световна икономическа криза. Това бързо доведе до фактическо парализиране на държавната администрация (под страх или от уволнение, или от съкращение, което за отделния служител е едно и също) и до усещането за истинска революционна ситуация, при която нищо не е сигурно и всичко подлежи на промяна.

С оправданието, че предишното правителство е разхищавало безконтролно и световната криза изисква икономии, правителството предприе революционно свиване на държавните разходи. ГЕРБ започна с премахването на три министерства (и създаването на две нови, макар и по-малки), заложи съкращаване на администрацията с 15-10% в централните държавни органи (Народно събрание, Министерски съвет, министерства и държавни агенции) и почти 25% в изпълнителните агенции. Революционният порив към съкращения достигна комични равнища, когато се оказа, че отпадат данъчните облекчения за млади семейства или че, ако има коледни надбавки към пенсиите, те ще бъдат малки и само за половината от пенсионерите.

Революционният дух на промяната се изяви особено силно в зрелищното освобождаване на посланиците в Турция и САЩ заради провинения, свързани с гласуването за парламентарните избори в тези две държави. Обичайната дипломатическа практика е, когато правителството иска да отзове своя посланик, това да става дискретно (както дискретно се получава и агреман от приемащата страна при назначението на нов посланик). Дискретността цели да запази авторитета на институцията - посланикът представлява държавата си, а не едно или друго правителство, които се сменят. Убеждението, че изживяваме революция, обаче,

изигра лоша шега на външния министър

който дори обяви, че е съгласувал отстраняването на посланиците със съответните правителства. Това, струва ми се, е безпрецедентно в дипломатическата практика.

Като революционна обявиха повечето икономисти и идеята на финансовия министър за депозирането на част от фискалния резерв в търговски банки, с цел той да носи повече доходност. На пръв поглед икономически оправдана идея - държавните пари да носят повече доход. Но политическото управление е от друго естество, макар да изглежда много подобно на фирменото управление. Ефективността на едно предприятие не е от същия порядък като ефективността на една политическа държава - при последната очакваме най-вече сигурност и закрила, а не риск.

Революционни идеи бяха лансирани и по отношение на изборното законодателство. Бяха предложени последователно увеличаване на избирателния праг от 4% на 6%, както и ограничаване на правото да гласуват за национален парламент само до българските граждани, постоянно живеещи в Европейския съюз. Промяната на избирателния праг би била революционна мярка. Ще припомня, че сега действащият праг водеше до следната картина на партийните групи в новоизбраните парламенти след 1990 г.: 1991 - 3 партии, 1994 - 5 партии, 1997 - 5 партии, 2001 - 4 партии, 2005 - 7 партии и 2009 - 6 партии. Увеличаването на прага несъмнено ще намали броя на парламентарните фракции до 3, максимум 4. За последните три парламентарни избора, прагът от 4% изглеждаше така: 2001 г. - 182 800 гласа; 2005 г. - 146 000 гласа; 2009 - 169 000 гласа. Ако този праг беше приложен през 2009 г., в парламента щяха да бъдат ГЕРБ, БСП, ДПС и „Синята коалиция". Да му мисли „Атака", която сега подкрепя безрезервно ГЕРБ.

По-революционно изглежда предложението да имат право да гласуват за национален парламент български граждани, които постоянно живеят в ЕС.

Целта на предложението е прозрачна

- да се ограничи избирателния контингент на ДПС сред българските граждани, живеещи в Турция. Но с това ще се отнемат по същество избирателните права най-вече на живеещите далече български граждани - в САЩ и Австралия, например. Такава мярка несъмнено ще се оцени не просто като революционна, но най-вече като недемократична. През 1998 г. например Белгия промени избирателния си кодекс, именно за да даде право на живеещите в чужбина белгийци за гласуват за парламентарните избори. И това в името на разширяването на демокрацията.

Най-сетне поредна революционна идея беше предложението за провеждане на референдум по въпроса, дали трябва да има новини на турски език по БНТ. Най-удивителното е, че в този предизвикан от „Атака" дебат, но първоначално с ясната подкрепа за референдума от страна на ГЕРБ, основното беше, че става дума за новини на турски език, а не че това са новините на българската телевизия, представени на турски език. Истерията около предложението напомня за мрачните месеци на прояви на етническа нетърпимост от началото на прехода. Ясно е, че не може с вот на мнозинството да се ограничават правата на малцинството - в ЕС поне това е отдавна общоприета норма. Реакциите по повод на швейцарския референдум за забрана на строителството на нови минарета в конфедерацията вече бяха достатъчно красноречиви. Най-малкото, защото едва ли минаретата поставят под въпрос националната идентичност на една държава, където има три официални езика. Но ако в Швейцария референдуми се провеждат непрекъснато, то в България това би бил първият референдум от 1971 г. насам. Едва ли тъкмо това е въпросът, по който си заслужава за гласуваме, ако не си даваме, разбира се, сметка, че такъв референдум би бил чиста провокация към етническия мир.

Най-сетне революционна идея на правителството, макар и много по-обоснована, е радикалната реформа в областта на висшето образование по отношение на научните степени и звания. Реформата тук е много закъсняла, но поради това изглежда значително по-радикална. Съществуващите два доктората и две хабилитации са твърде много дори за страна като България. Проблемът е, че обществото е инерционна система, всяка реформа изисква някаква достатъчно широка подкрепа, както и добра обвързаност с други области, като например акредитацията на университетите или организацията на университетската автономия. Революционният устрем тук носи също много рискове.

И сякаш за да завърши поредицата от революционни начинания

този път не правителството, но Светия Синод обсъжда преместването на Коледа от 25 декември на 6 януари. Ето тук виждам добра възможност за референдум.

Несъмнено обществото очаква от правителството решителност, най-вече в борбата с корупцията и организираната престъпност. В първото все още не се виждат особени резултати, във второто, дори напротив, престъпниците като че ли се активизираха. И причината е в общото внушение към обществото, че се намираме в революционна ситуация. А това означава само, че всичко е позволено, че няма никакви задръжки. Ето в това е рискът от натрупването не само на големи очаквания, а и от убеждението, че именно сега започва голямата реформа - истинска революция. Колкото по-бързо правителството преодолее този порив, толкова по-добре за всички.

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo