Нормалното заплащане на труда е не само като средство за нормално възпроизводство на работната сила в рамките на домакинството, но и за осигуряване на икономически растеж в национален мащаб, твърди ученият икономист Иван Ангелов в блога си.

Защото работната заплата и пенсиите формират преобладаващата част от доходите, а доходите са икономическата основа на платежоспособното потребителско търсене и потребление.

Индивидуалното потребление у нас формира 67% от БВП през 2011 г. То е главният източник за икономически растеж. Без траен растеж няма трайна допълнителна заетост и доходи. Никаква политика по заетостта и доходите не може да постигне това, което прави икономическият растеж за увеличение на заетостта и доходите. Това повишава още повече значимостта на нормалното заплащане на труда.

Пазарните фундаменталисти не се интересуват от заетост и доходи като целеви показатели на стопанската дейност. Важни за тях са само няколко макрофинансови показателя: ниска инфлация, балансиран бюджет, нисък публичен дълг и т.н. Напоследък някои наши пазарни фундаменталисти са принудени от икономическите реалности да направят привидна отстъпка, като разпространяват мита, че важна била заетостта, а не доходите. Нищо подобно!

Еднакво важни са и двете. Те са две страни на една и съща монета. Нима е възможна трайна заетост без нормално заплащане! Кой би се съгласил да работи в пазарна обстановка без заплата или с мизерно заплащане? Как ще се възпроизвежда работната сила ако работникът не получава необходимия минимум от доходи за издръжка на своето семейство? Как ще се постига растеж на БВП ако няма доходи или те са мизерно ниски и не осигуряват допълнително потребителско търсене и индивидуално потребление?

Свързан с горното е и проблемът за минималната работна заплата. Пазарните фундаменталисти твърдят, че това е административна мярка, която ограничавала предприемачите да създават работни места. Това също не е вярно. На теория, ако се абстрахираме от всичко друго и в експерименталната колба поставим само минималната заплата и заетостта, такава връзка има - по-високата минимална заплата ограничава наемането на ниско квалифицирана работна сила, и обратно. Икономическите и социалните отношения, обаче са толкова сложни, че не могат да бъдат поместени примерно в една колба, с която химиците си служат и да се изолират от другите икономически отношения, които в конкретния случай не интересуват изследователя. И още нещо, докато физиците, химиците, геолозите и други изследователи боравят с мъртва материя, чиито реакции на едно или друго въздействие са известни, те са по-лесно предвидими и връзките на един вид материя с друг са много по-стабилни. Икономистите, обаче работят със жива материя - хората и техните икономически взаимоотношения, които са силно изменчиви, трудно уловими и още по-трудно предвидими. Всичко това прави изследването на икономическите отношения много по-трудно и сложно от изследванията на колегите математици, физици, химици, геолози и други подобни.

Между минималната заплата и създаването на нови работни места няма пряка причинно-следствена връзка, защото тук влияят и много други по-мощни и разнопосочни фактори. Те анулират тотално крехката връзка между минимална заплата и заетост. Чист и надежден факторен анализ тук не е възможен. Присъща черта на пазарните фундаменталисти е да опростяват до неузнаваемост сложните причинно-следствени връзки и преплитането на противоречиви и дори взаимно изключващи се интереси в обществените отношения, за да „докажат" това, което им се иска да доказват. Това, разбира се, ги води до абсурди. Техните елементарни теоретични схеми много често нямат нищо общо със суровите житейски реалности.

Казват, че регулирането на работната заплата трябвало да се предостави на пазара. Питам - на кой пазар? Нормален пазар и еквивалентна размяна може да има само при равностойни позиции на пазарните участници. Нима някой може да докаже, че в България има нормален пазар на труда, когато официалната безработица е над 12%, а заедно с обезкуражените 237 хил. души е над 20%. Да добавя ли един милион българи, прогонени от неволята да търсят препитание в чужбина. Представяте ли си каква би била причинената от разрухата на икономическата реставрация сумарна безработица ако не съществуваше този отдушник на работна сила към чужбина. Тя щеше да достигне 45-50%. Такава социална катастрофа не сме преживявали дори след войните през миналия век.

За какъв пазар на труда можем да говорим в тази ситуация? Примерите за масово изнудване на слабия пазарен партньор - работника от силния партньор - работодателя, са стотици хиляди. Останалият без работа човек с гладуващо семейство е принуден, макар и временно, да се съгласи и на мизерна заплата, подценяваща силно неговия труд. Често пъти дори е принуден да краде, за да оцелее. Много често дори и мизерната си заплата работникът получава със закъснение от много месеци (което го превръща в безлихвен кредитор на работодателя) или бива изгонен, без да получи стотинка. Трагедията в ОЦК Кърджали е само един от многобройните примери. Търговският закон също не защитава вземанията на работника при фалит на предприятията. При това положение държавата трябва да прилага някакви защитни мерки за беззащитния работник. Минималната работна заплата по своя замисъл е такъв инструмент. Отделен въпрос е доколко нашата държава наистина го прилага.

Напоследък пазарните ни фундаменталисти, начело със Симеон Дянков, сервираха нова арогантна идея - диференцирана по райони минимална работна заплата, която щяла да спомогне за повишаване на заетостта и на растежа. Върховна глупост! Същите хора, отявлени противници на централно определяната минимална работна заплата, която е непазарен инструмент, сега настояват за диференцирана по райони минимална заплата, която е още по-малко пазарен инструмент. Изправени пред категоричната съпротива на обществото, с изключение на няколко сервилни момчета - пазарни фанатици, Дянков и неговата компания оттеглиха поредното си недомислие.

Ако беше прието предложението на Дянков, на същото основание би трябвало да се въведат диференцирани по райони цени поне за насъщните продукти и услуги, диференцирани данъци, диференцирани лихви по депозитите и кредитите, диференцирани пенсии, диференцирани плащания за майчинство и детски надбавки, диференцирани помощи за безработни, диференцирани цени за лекарства и медицински услуги и т.н. Подобна регионална диференциация може да се налага за ограничени позиции само в огромни държави с федерално устройство: Китай, Индия, САЩ, Бразилия, Русия и т.н., където има много големи и непреодолими регионални различия.

Представяте ли си какъв хаос би създало това в малка България, където за няколко часа може да се пропътува от единия до другия й край със съвременен автомобил. За тези пазарни фанатици изглежда е най-добре работниците да се трудят ангария и да не се ползват от никаква защита. Това могат да предлагат само храненици на щедри западни фондации, откъснати от житейските реалности в България. Кабинетни личности, които никога не са вземали или участвали във вземането на решения, засягащи живота на стотици хиляди и милиони хора. Формалното изключение е Дянков, но знаем дългата поредица от недомислия, които той сервира на пословично покорния и търпелив български народ вече четвърта година.

Чиновници на МВФ и Световната банка, а и наши пазарни фундаменталисти често ни убеждават, че заплатите не трябва да се повишават, защото това щяло да пречи на подобряването на конкурентоспособността на икономиката. Залъгват неосведомените, че ниските заплати повишавали привлекателността на страната ни за преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Това също не е вярно и последните години го потвърдиха. Няма един единствен фактор, който определя привлекателността на една страна за ПЧИ. Тук действат десетки разнопосочни фактори. При равни други условия, колкото по-бедна е една страна, с по-ниско заплащане на труда и по-нисък дял на компенсациите на наетите в структурата на БВП по метода на доходите (на което ще се спра след малко), толкова по-невярно е такова твърдение.

Как може да се приписва решаваща роля на заплатата за конкурентоспособността на продукцията при положение, че разходите на нашите работодатели за труд в общите разходи за дейността им през 2010 г. са били: в добивната промишленост - 21,2%, в преработващата промишленост 9,5%, в производството и разпределението на електрическа и топлинна енергия - 5,7%, в строителството - 9,1%, в търговията и ремонта на автомобили - 4,8%, в транспорта и съобщенията - 16,1% и т.н. През изминалите две години те не са се променили. Конкурентоспособността се определя от над 100 показателя и заплатата е само един от тях. Колкото по-нисък е нейният дял в себестойността, толкова по-слабо е влиянието й върху конкурентоспособността. В нашия случай то е почти нулево. Решаващо е влиянието на разходите за суровини и материали, енергия, спомагателни материали, амортизация, ремонтни, транспортни и други услуги.

Моите изследвания по конкурентоспособността на нашата икономика го потвърждават. В последния годишен доклад на Световния икономически форум по конкурентоспособността България е на 62-о място по обща конкурентоспособност, но по 78 показателя (от общо 111) сме след 61-о място, а по 39 най-важни показателя - след 100-ото място от обхванатите в обзора 144 страни. По наличие на учени и инженери сме на 98-о място, по наличие на най-нови технологии във фирмите - 98-о, по взаимоотношения между работодатели и работници - 103-о, по уповаване на професионално управление - 106-о, по трансфер на нови технологии с ПЧИ - 106-о, по зачитане на правата на собственост - 115-о, по качество на базовата инфраструктура - 115-о, по връзки между наука и практика при внедряване на новости - 117-о, по квалификация на персонала - 118-о, по усвояване на технологиите във фирмите - 125-о, по организирана престъпност - 127-о, по изтичане на мозъци - 128-о, по качество на пътищата - 129-о, по разходи за аграрна политика - 130-о, по ефикасност на корпоративните бордове - 132-о. Ето къде са причините за ниската конкурентоспособност на нашата икономика, а не в заплатите.

Много важен фактор за успешното развитие на всяка страна е балансираното третиране на труда и капитала от държавата. Всякакви реверанси към едната страна за сметка на другата създават напрежение, нарушават социалния мир и пораждат непредвидими икономически и други последствия. Прилагайки принципите на консервативните икономически школи през последните двадесетина години почти всички български правителства прекаляваха с реверансите си към капитала за сметка на труда. Тази едностранчива политика отиде много далече, особено в областта на доходите и данъците.

Освен всички други негативни последствия, това ускорява и процеса на доходна поляризация в България. Ние сме между най-поляризираните страни в ЕС. Икономическата наука отдавна е доказала, а тези дни го потвърди в заключителния си документ и годишната сесия на МВФ в Токио, че икономическият растеж е по-висок в страните с по-умерени доходни различия. Високата социална поляризация трови климата в обществото, изостря противоречията и ги превръща в конфликти. Това още повече нарушава социално-икономическия климат и потиска растежа.

Напоследък често чувам призиви от ръководители на работодателски организации, че повишаването на работните заплати трябва да става в съответствие с повишението на производителността на труда. Много правилно! Ако трябва да съм още по-точен, прирастът на производителността на труда трябва да изпреварва леко прираста на средната заплата. Например, ако производителността на труда нараства с 5%, средната заплата да се повишава с 3,5-4,0%. Разбира се, тук говоря за правилно изчислявана производителност и средна заплата, а не както става сега у нас.

Питам обаче, защо тези хора мълчаха 20 години, когато обществената производителност на труда у нас, изчислена като БВП на човек от населението или брутна добавена стойност на заето лице, нарастваше почти два пъти по-бързо от средната работна заплата? Още по-голяма е разликата спрямо пенсиите. Нима тогава не действаше правилото за координирано повишение на производителността на труда и на средната работна заплата. Или мълчаха, защото с помощта на държавата отнемаха част от полагащото се на работниците като заплата и го превръщаха в печалба, злоупотребявайки отново с пословичната търпеливост на българите. Това доведе до драматично подценяване на труда в България.

Грубото нарушение на логиката на изменение на производителността и на заплатата се потвърждава и от намаляването на дела на компенсациите на наетите в БВП, изчислен по метода на доходите, особено през последните години. През 2010 г. те са били 38,48% от БВП, през 2011 г. намаляват на 37,16%, а за първото полугодие на 2012 г. по експресни данни са около 35%. Тук тревожат две неща: първо, делът на заплатите в БВП намалява застрашително и второ, ние все повече се отдалечаваме от европейските и се приближаваме към африканските стандарти по този показател. При 37,16% у нас през 2011 г. той е 49,19% в ЕС-27, а сезонно изгладените данни за ЕС показват 54,13% от БВП. Това потвърждава заключенията за силното подценяване на труда в България, показано по първия метод.

До същия извод достигаме и по трети метод. Обществената производителност на труда у нас, измерена като БВП на човек от населението за 2011 г. е 45% от равнището на същия показател в ЕС-27, а средната брутна работна заплата в индустрията и услугите у нас е била 25% от същия показател в ЕС-27. Ако се прилагаха европейските стандарти за оценка и заплащане на труда, изразходван за производството на единица продукт нашата средна заплата би трябвало да е около 40-45% от европейската. А тя е почти два пъти по-ниска.

Тази крещяща несправедливост трябва да се поправи. Това не може да стане веднага. Тя ще се корегира ако през следващите десетина години заплатите у нас нарастват по-бързо от производителността на труда. Трябва да се осъществи корегиращ преразпределителен процес, обратен на този от последните двадесетина години. Работодателите следва да върнат на работниците онова, което са им отнели до сега. Това ще бъде вътрешно преразпределение на доходи от печалба на единия пазарен субект към заплати на другия, а не в макроикономически план. При равни други условия, общият размер на заплати и печалби ще е неизменен. Ще се промени, т.е. ще се нормализира само неговата структура - ще нарастне делът на заплатите и ще спадне делът на печалбите. Така България ще се приближи до европейските стандарти по този важен показател. И ще се смекчи процесът на доходна поляризация. Държавата трябва да стане гарант за поправяне на тази драстична социална несправедливост. Нужна е технология за осъществяване на този процес и той да започне веднага. Синдикатите трябва да настояват за това.