Някой тайно я желаят. Други, напротив, искат да я прогонят като зъл дух. И, ако въпреки всичко, тази луда поредица от разюздано задлъжняване, спекулации, финансови фалити, рецесия, и най-сетне подем приключи със завръщането на добрата стара инфлация?

Има две версии. Първата тръгва от квантитативната теория на парите. Отдавна е известно, че когато твърде много пари искат да купят твърде малкото разполагаеми стоки, цените скачат. От шест месеца, централните банки

създават пари с френетичен ритъм

Размерите на балансите на Федералния резерв и Английската банка се увеличиха двукратно. Този на Европейската централна банка (ЕЦБ) наполовина. Нещо невиждано извън периодите на хиперинфлация. Някой специалисти твърдят, че за да бъде събудена инфлацията, ще бъде достатъчно инжектираните в банките ликвидности да предизвикат експанзия на кредитите.

Непосредствената опасност обаче, е точно в противното. Инжектираните от централните банки ликвидности не послужиха за отпускане на по-голям брой кредити. Банките ги употребиха за засилване на взаимното кредитиране.Не е вярно, че има премного кредити. В действителност няма достатъчно! Не е вярно, че има преголямо търсене на стоки.

В действителност няма достатъчно! Не е вярно, че има висока инфлация. В действителност няма достатъчно! Последните предвиждания на МВФ до 2010 г. се основават върху спад на световното производство и нулева инфлация в напредналите страни. След като Испания и Италия регистрираха намаление на цените на годишна база, други страни от ЕС сигурно ще ги последват.

Истинската непосредствена опасност е, че инфлацията може да остане негативна. Което означава, че този който и вземе кредит днес, утре ще изплаща един заем с увеличена реална стойност.

Естествено, след известно време, когато ситуацията се нормализира и банковите системи започнат да функционират както трябва, апетитът за харчене ще се върне и създадената през периода на стрес паричната маса ще представлява сериозна инфлационна опасност. Това централните банки го съзнават по-добре от всички и се готвят да изтеглят излишните парични маси. Още повече, че те притежават необходимите за тази операция технически средства.

Сега следва втората, по-интересна версия. Тя не почива, както първата, върху една механична зависимост, а върху вероятността обществата, правителствата, и волю неволю централните банки, да изберат

инфлацията като главен ликвидатор на дълговете

След четвърт век, който беше изключително благоприятен за кредиторите, ще настъпи векът на дебиторите, потъналите в дългове домакинства, предприятия и държави, чийто обществен дълг скоро ще достигне двадесет или тридесет процента от БВП и които ще трябва, да посрещнат и цената на демографското остаряване. Следователно, за един длъжник, чийто заем е с фиксирана лихва, инфлацията притежава известна привлекателност.

Разбира се, трудно е да си представим, че някой би се съгласил утре инфлацията да бъде отново двуцифрена с нейните вредни последици както през 70-те години. Но изкушението е голямо тя да бъде увеличена с един или два пункта.

Без съмнение, този избор ще има своята цена и тя няма да бъде малка. След две десетилетия посветени на ниската инфлация, да се захвърлят на бунището направените за това инвестициии, ще бъде заплатено със загуби на доверие и следователно по-високи реални лихви. Този риск, банките го осъзнават.

Те знаят, че са загубили доверие поради това, че дълго време са били възприемани като по-близки до финансовите пазари отколкото до обществото или властите и, че след като са се показали изобретателни в разгромяването на финансовата криза, няма да могат толкова лесно да устоят на напреженията.

Реалната опасност е, че от страх да не бъдат в състояние да устоят на инфлационните напрежения утре, централните банки нямат особено желание да се борят срещу дефлацията днес. Получава се, че в името на една потенциална опасност, те проявяват нерешителност пред една непосредствена опасност.

Предодвратяването на тази опасност става задача на правителствата. Те са длъжни да реагират, тъй като ключът за решението на проблема е в техни ръце. Ако те нямат необходимата власт, за да фиксират социалните предпочитания, те могат, най-малкото, да въздействат със собствена система от мерки върху бъдещата инфлация, определяйки от сега условията и начините за резорбиране на създадените от подема на икономиката дефицити.

Естествено, това няма да бъде лесно. Което ще означава, че за да се изплати кризата, от утре ще трябва да се работи по-дълго, да се плащат по-високи данъци и да се консумира по-малко. Но колкото повече правителства наложат за средни срокове една строга финансова дисциплина, толкова по-бързо те ще могат да реагират и толкова повече ще могат да разчитат върху успоредната реакция на централните банки.

Мобилизация на капиталите

Борбата срещу дефлацията чрез задлъжняване води до няколко парадокса. Общественият дълг и гаранциите на държавата се използват масово в отговор на излишъците от частни кредити. Дава се предимство на спасяването на банките и съживяването на финансовите пазари, за да се излезне от кризата която беше причинена от.... рязкото повишение на финансовите спекулации. Но и в двата случая, капиталът си остава най-добрата „противоотрова" срещу причинените от спекулативните балони щети.

Имплозията на глобалния капитализъм се дължи на неуравновесеното разпределение на капиталите. Най-напред, изчезването на спестяванията в някой от развитите страни начело със САЩ. След това, обърнатото към външния свят икономическо развитие на изплуващите страни, основано върху високи проценти на спестяванията и натрупването на огромни валутни резерви.

И накрая, стесняването на капиталовата база на предприятията, причинено от едно интензивно прибягване към кредити посредством титризации, покупка на акции, изкупуване на други предприятия чрез LBO (Leveraged Bay-out) и т.н. Докато нарастването на печалбите през 90-те години. идваше от увеличението на производителността благодарение на иновациите и универсализирането на капитализма, след 2000-та  това то беше изкуствено завишено чрез стесняване на капиталната база на предприятията.

Свръхзадлъжнялост и недостатъчна капитализация вървяха заедно, създавайки една смъртоносна опасност за ликвидността на финансовите институции и редица опасни рискове за останалите икономически актьори.

Сривът на кредитите предизвика силна надпревара за капитали. За домакинствата в развитите страни тя се изрази в увеличение на спестяванията поради намалението на консумацията, като защитна мярка срещу застрашаващата безработица и висящите дългове.

За банките надпреварата прие формата на ускорено възстановяване на собствените капитали чрез намаление на лихвите, държавни гаранции и помощи (3000 млрд. евро в ЕС) и увеличение на основния капитал. Докато в същото време, нефинансовите предприятия апелираха за помощ към техните акционери, давайки си сметка за недостига на собствени капитали за покриване на производствените рискове.

За развитите страни, надпреварата за капитали доведе до масивно емитиране на ценни книжа които за страните от ЕС през настоящата година могат да достигнат 1000 до 1800 млрд. евро. В същото време, изплуващите и бедните страни, чиито финансови дефицити вероятно ще достигнат 750 млрд. долари се обръщат за помощ към МВФ, който получи от Г 20 над 1100 млрд. долари допълнителни ресурси.

Явно, днес, мобилизацията на капиталите е от жизнено значение за изхода от кризата. Тя е условието за ребалансиране на кредитите и доходните инвестиции. Тя е също така необходима за намаление на рисковете от глобализацията, запазвайки своя потенциал за творческа активност и заетост. Накрая, тя е решаваща за конвертирането на производствените модели, било когато се отнася за преминаване към икономиката на знанието или към един уважаващ околната среда икономически растеж. Но,

зелената революция няма да бъде по-малко лакома за капитали

от колкото производството на продукти за масова консумация след Втората световна война! Способността да се създават капитали и да се пускат ефикасно в действие ще бъде решаващ фактор за конкурентоспособността и финансовата мощ през следващите години.

Оттам и изискването да не се разколебават дългосрочните спестявания, които ще са необходими за финансирането на предприятията и обществения дълг. Оттам и нуждата да се ускори реструктурирането и стабилизирането на банките, предимно в Европа, където те осигуряват 70% от финансирането на икономиката и където ще трябва да се компенсират загуби за 920 млрд. евро.

Оттам и приоритетът за ребалансиране на финансовите пазари. Най-напред чрез титризация, като база за очистване на бюджетите на финансовите институции и централните банки. Оттам и подкрепата на дългосрочните инвестиции, чиято роля е стратегическа за рекапитализирането на производствената икономика.

От където, най-накрая, основната роля на привлекателността на капитала, която от сега нататък ще зависи по-малко от нивото на фискалното напрежение, отколкото от качеството на финансовото регулиране, ефикасността на правовата държава, от потенциалния икономически растеж и стратегическата сигурност. Толкова средства за успех, които САЩ се опитват да засилят и върху които ЕС трябва бързо да се позиционира, ако не иска да бъде декласиран от американо-китайския кондоминиум, който се готви да доминира ХХІ-я век.

Избраното през 2009-а ще бъде решаващо за бъдещето

Вероятно, през настоящата 2009 г. съдбата на световната икономика ще бъде решена и то за няколко поколения. Някой все още хранят надеждата, че има възможности за възстановяване на излязлата от равновесие световна икономика, такава каквато я познават от средата на сегашното десетилетие. Явно, техните надежди са напразни. Единствената алтернатива е да се намери това, което ще я замести. Става въпрос за избор между една добре уравновeсена световна икономика и една тотална дезинтеграция. Избор, който трябва да се направи още тази година.

Ние сме в центъра на най-тежката от седем десетилетия световна финансова криза. Светът продължава да губи платежоспособните частни дебитори, готови да заемат значителни суми. Използването на огромния американски дефицит и разширението на кредитните линии на централните банки, безспорно необходимо, представлява едно временно решение което няма да доведе до трайното възстановяване на световния икономически растеж.

Крайно време е и най-снизходителните да разберат, че размерите на тази криза надхвърлят размерите на която и да е криза в развитите страни от края на втората световна война. Ако анализираме сходствата между големите финансови кризи в изплуващите и развитите страни ще стигнем до твърде обезпокояващи заключения.

Банковите кризи са дълготрайни и винаги водят до намаление на производството най-малко за две години. Сривът на пазарите за активи е брутален, реалните цени на жилищата спадат средно с 35% върху шест години а тези на акциите с 55% върху три и половина години. Процентът на безработицата нараства средно с 7% върху четири години, докато производството спада с 9,5%. Накрая, реалната стойност на публичния дълг нараства средно с 86%. В ограничена степен това се дължи на цената за рекапитализиране на банките и до голяма степен на рязкото спадане на данъчните постъпления.

До каква степен настоящата криза е по-остра от предишните? Твърдото желание на останалия свят да финансира поне САЩ (но не задължително периферните, по-малко икономически силни страни, имащи бюджетни дефицити) дава повод за известен оптимизъм. Тъй като това ще позволи на новата американска администрация да пусне в изпълнение един обширен спасителен план за бюджета и за националната валута -долара.

Кризата обаче е световна, а не регионална. Една криза, която още веднъж напомня, че САЩ остават, за добро или за зло, сърцето на световната икономика. В големите кризи през изминалите десетилетия, американското търсене спаси света. Това беше потвърдено след азиатската криза през 90-те години и отново през 2000 г., след борсовия крах. Тогава, кой друг освен американско правителство ще спаси САЩ? И в какви размери ще трябва да действа?

Това, което ще затрудни спасителните операции

е тъкмо това, което предизвика кризата. Взаимодействието между трайните външни и вътрешни небалансираности в САЩ и в останалия свят. Днес, САЩ и известен брой хронично дефицитни страни страдат от структурна неспособност да произвеждат стоки и услуги за износ. Докато в същото време, един ограничен брой страни с бюджетни излишъци (главен представител Китай), се намират в обратната ситуация. Ето защо търсенето логично се стреми да дезертира от дефицитните страни към страните с положително салдо.

В периодите на повишено търсене това няма сериозни последствия. Но когато частните разходи решително намаляват, какъвто е настоящият случай, това създава огромни проблеми. Ето защо, американските спасителни планове ще трябва не само да стимулират търсенето на местно производство, но да подкрепят и глобалното търсене на производствени излишъци в останалия свят.

Както е известно, причината за рязкото намаление на частните американски разходи е строгият режим на банковите заеми. Между третото тримесечие на 2007 г. и третото тримесечие на 2008 г., общата сума на отпуснатите кредити за американския частен сектор намаля с 13,5% от БВП. Което представлява най-големият регистриран до сега спад. Далеч надминаващ този през 1980 година. Със затегнатия режим на кредитите, нетните спестявания, т.е. разликите между приходите и разходите на домакинствата вероятно ще останат за дълго положителни. Времето, което ще е необходимо на домакинствата да погасят, волю-неволю, техните дългове.

Като се има предвид трайният структурен дефицит на текущите сметки в САЩ, до каква степен ще трябва да се увеличи бюджетния, дефицит, за може да издигне икономиката до едно ниво близко до нивото на пълната заетост? Ако се приеме, че в момента частният сектор регистрира излишък от 6% от БВП и че структурният дефицит на текущите сметки е 4% от БВП, бюджетният дефицит трябва да бъде трайно 10% от БВП.

За да се осъществи това, подемът на бюджета трябва да бъде особено силен. Например  760 млрд. долари, което представлява едва 5,3% от БВП на САЩ, няма да са достатъчни. При сегашната ситуация в САЩ, даже новата администрация да предвиди невиждани бюджетни импулси, производството няма да се увеличи достатъчно, за да спре растежа на безработицата най-малко през следващите две години.

Да си представим какво ще стане, ако след две или повече години на огромни дефицити, САЩ все още продължават да имат едно високо ниво на безработица и относително слаб икономически растеж. Американците ще се запитат, защо тяхната страна продължава да изнася една значителна част от нейното вътрешно търсене, за да осигурява трудовата заетост в останалите части на света. Те ще настояват да получат обратно изнесеното търсене.

Същото се случи през 1930 година. Тогава светът стана свидетел на една опустошителна вълна на егоистични валутни девалвации и засилен протекционизъм. Възможно ли е тези опасности да се избегнат в днешната ситуация? Разбира се, че е възможно. Но опасността те да се появят отново е огромна. Ако интеграцията на световната икономка започне да се разпада и безработицата рязко да расте, демоните на миналото ще се завърнат и на първо място демонът на национализма. Тогава, десетки години на икономически прогрес ще бъдат съсипани в кратък срок.

При все това, има възможност този сценарий да бъде избегнат. Днес всички са по-добре подготвени. САЩ имат нов президент надарен с огромен политически капитал и неговата администрация е решена да направи всичко, което е възможно. Но САЩ не са достатъчно силни, за да спасят световната икономика сами. Те ще имат нужда преди всичко от помощта на страните с положителни баланси. САЩ и една шепа развити страни не могат повече да поемат излишъците от стоки и спестявания на останалата част от света. Сегашната криза е най-доброто доказателство за това. Светът се промени! Следователно, той ще трябва да промени и своята политика. И то още сега!

От Женева специално за сп. „Икономика"

Етикети: etarget 

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo