Снимките от бедните африкански страни обикновено показват гладуващи деца с празни погледи и подути кореми. Там периодично възникват проблеми с изхранването заради безконечните войни и пожари, а светът бе слабо заинтересован предвид регионалния характер на проблема. Днес картината на глада е коренно различна.

„Това е едно тихо цунами", коментирала е Жозет Ширан директор на Световната продоволствена програма (WFP) към ООН пред сп. The Economist. Инфлацията на хранителните стоки обхваща всички страни по света, което води до огромни социални и политически сътресения. За първи път от 30 години насам, световните наблюдатели алармират за зараждащи се гладни протести в по-бедните държави. Бангладеш е на прицел, а след него се нарежда и Китай, където над 300 млн. души живеят под прага на бедността. Може би през тази година ще бъде тествано и твърдението на индийския икономист Амартия Сен спечелил нобелова награда през 1998 г., че в демократичните държави глад няма.  

Първо нека изясним какво означава понятието „глад". Това в никакъв случай не е определение за малък процент от населението, което изпитва затруднения с набавянето на хранителни продукти, а означава масов проблем обхващаш всички прослойки на обществото. За момента все още наблюдаваме недохранване и лошо снабдяване с хранителни продукти в по-бедните държави, но това положение е на път да се влоши. Средната класа в тези страни се отказва от здравеопазване и месо, за да може да си позволи да се храни по три пъти на ден. Сънародниците им живеещи с $2 на ден обаче, спират децата от училище и изхвърлят плодовете и зеленчуците от диетата си, за да могат все пак да ядат ориз. За съжаление по света все още има милиони хора живеещи с $1 на ден, които отдавна не са опитвали месо и зеленчуци, а сега намаляват и храненията до едно на ден. Изобщо не искаме да споменаваме хората, които трябва да живеят с 50 цента на ден, а те са близо 160 млн. души по целия свят.

Ако трябва да сме точни, около 1 млрд. човека по света трябва да разпростират разходите си до $1 на ден. Ако храната поскъпне с 20% (на места този процент е много повече), над 100 млн. души ще са в безизходица. В някой държави, този незначителен на пръв поглед процент може да нулира правителствените програми за борба с глада предприети през последните няколко десетилетия. Всичко това води до социални напрежения, а хранителната криза през 2008 г. може да се превърне в ново световно предизвикателство.

Какво обаче можем да направим ние по-богатите страни, в които храната не се брои за луксозна стока. Световната банка и ООН вече са приели нещата присърце и обединяват усилията си за създаване на нова хуманитарна мисия в помощ на гладуващите по света. Това е похвално, но да се намери точният начин за помощ не е никак лесно, тъй като ако просто нахраним нуждаещите се ще си навлечем още по-голям проблем в бъдеще.

Отправна точка трябва да ни бъде проблемът с покачващата се цена на храната, която обаче се отразява най-силно на бедните държави. Големите страни износителки на хранителни суровини и с добре развито селско стопанство ще спечелят най-много от високата цена. Държавите от Западна Африка, които масово внасят хранителни продукти или пренаселеният Бангладеш, ще си имат огромни проблеми. Сега повече от всякога Западните страни трябва да обединят усилия по финансиране на Световната продоволствена програма към ООН, която е спасител на гладуващите по света вече почти 50 години. За да достави същото количество храна на вече по-големия брой нуждаещи се хора по света, програмата се нуждае от допълнителни $700 млн.

Тъй като днес проблемът е по-различен от преди, WFP трябва да разшири полето си на действие. До момента тя използваше фондовете си, за да купува зърно и да го разпределя сред най-нуждаещите се хора по света. Това е оправдано на места, където разрухата е пълна, но пък унищожава местните пазари на страните, в които проблемът не обхваща цялото население. Така програмите могат да унищожат и малкото земеделие, което бедните страни имат и да докарат до пълен фалит цял един отрасъл на икономиката. По тази причина по-оправдано е раздаването на пари и храна срещу работа извършвана от бедните.

До сега правителствата на много държави по света се намесваха на свободния пазар, само и само да поддържат цената на храните ниска. Мерките включваха различни субсидии и дотации. Десетилетия наред този план работеше безотказно, а хиляди фермери оцеляваха благодарение на държавната помощ. Сега същите тези държавни дотации, но при производството на био-горива в богатите държави, води до рекордна цена на царевицата и другите зърнени култури. Правителствата допълнително влошават проблема, налагайки различни търговски възбрани като износни квоти и вносни мита. В миналото аргументът за либерализиране на селскостопанския сектор беше с цел увеличаване цената на продукцията, което бе нужно на фермерите, за да продължат да работят. Днес обаче всичко това се обръща.

По принцип навсякъде по света е прието схващането, че държавата трябва да подпомага селското стопанство. Тя по-лесно може да осигури технология за обработка на земята и за напояването й, както и да подаде ръка на бедните фермери, които не могат да изтеглят кредит от банка. Държавата може да инвестира и големи суми пари за разработка на нови сортове семена, които да допринесат за увеличаване на добива от декар. Все пак трябва да се внимава с това изказване, тъй като европейците са настроени против технологичното подобряване на храните. Това обаче рано или късно ще трябва да се промени, тъй като единственият начин да изхраним близо 6.5 млрд. души по света е като увеличим добива от единица площ.

Земеделието в момента е в затруднение. След ерата на евтиния петрол, в момента сме на път да приключим и ерата на евтината храна. С малко повече късмет и удачна политика обаче, все още имаме шанс да открием някаква по-разумна равновесна точка на цените. Преориентирането от една система на производство към друга винаги е съпътствана с големи разходи и нежелание от хората, но това е начинът да изхраним нарастващото население на планетата, което не може да си позволи днешната скъпа храна.