Милтън Фридман
В годините между Гражданската война и „Голямата депресия" от 30-те години на миналия век, икономическото течение „laissez faire*" е било изключително на мода в капиталистическа Америка. Катаклизмите във финансовата система на САЩ след крахът на борсата от 29 октомври 1929 г., променят общественото мнение до такава степен, че политиката за ненамеса на държавата, започна да се разглежда като основна причина за провала на капитализма.
По-голямата част от обществото е била убедена, че чистият пазарен капитализъм е нестабилен сам по себе си и се нуждае от правителствена подкрепа, която да го направлява и да не допуска изпадането му в по-сериозни дупки. Тази промяна в курса е все още валидна за редица държави по света, които използват смесената форма на икономическа политика.
Голямата депресия провокира и драматична промяна в професионалното икономическо становище. До 1929 г. в Америка е властвало мнението, че монетарната политика е най-мощния инструмент в арсенала на икономическото управление на държавата, а след „Черния вторник" на Wall Street, започва да се тиражира мнението, че всъщност парите нямат толкова знаечние при определяне на политиката.
Съединените щати решават да променят изцяло икономическия си курс и се обръщат към новите тогава теории на британския икономист Джон Мейнард Кейнс. Той проповядва по-силна намеса на държавата в свободното пазарно стопанство, което на теория трябва да го предпази от силни трусове и загуба на доверие.
Според Милтън Фридман, настройването на общественото мнение срещу чистото пазарно стопанство е било в следствие на недооценяване на събитията след борсовия крах. Голямата депресия отразява несправянето с икономическите процеси в държавата от страна на правителството, а не на пазарните субекти.
Фридман конкретизира проблема, като набеждава Федералният резерв, че не успява да си свърши работата и да омекоти приземяването на щатската икономика. Всички факти, споделя Фридман в книгата си, водят единствено до заключението, че променяйки икономическия си курс към кейнсианската теория, американските власти са направили нещата още по-зле.
Иронията в цялата случка, е че кризата създадена в следствие на правителствени грешки, водят до десетилетия на увеличаване административния апаратна държавата. Това от своя страна е утежнило правенето на бизнес в САЩ, а с това и увеличаване броя на пропуснатите ползи за американската икономика.
* Laissez faire - (от френски) Ненамеса на правителството в частната инициатива на пазарните субекти.
Следва Глава IV - "От люлката до гроба"
BatVlad
на 16.11.2007 в 16:39:44 #4Кихано, много не ги разбираш тези резюмета като гледам от това, което си написал след всяко едно от тях-). Далеч по-прости са нещата, отколкото си ги мислиш. Милтон е написал един достъпен за широката публика труд, в който наред със няко толкова стари и класически теории предлага някои негови, нови трактовки на вече многократно дискутирани проблеми. В конкретния случай посланието е просто и Неделчо общо взето го е казал. Ще добавя само за Намесата на Фед по време на кризата, нещо което Фридман коментира от много отдавна, дори имат една доста известан книга със Шварц за паричната история на УСА. Става дума за нереализираната дотогава роля на централните банки като Лендър ъф ласт ризорт. Т.е. Фед седи и си чеше гъза (дали нарочно , или не оставям на по вещите конспиратори да преценят) докато банките фалират, вместо да налее малко пари в системата. През депресията са фалирали мисля към 10.000 банки. Много по=малко са фалирали през следващите 60 години.
Неделчо Съботинов
на 26.10.2007 в 11:53:38 #3Ето малко информация за Федералния резерв и обвързаността му с частни капитали и държавната намеса... На 23 Декември 1913 година актът за Федералният Резерв е приет като закон. Така основаната Централната Банка на САЩ, състояща се от 12 федерални резервни банки, съществува и до днес. Дванайсетте резервни банки имат за акционери едни от най- големите търговски банки по това време. Собствениците на търговските банки са едни от най-богатите фамилии в света и техните банки: 1. Банка Ротшилд- Лондон (Rothschild Bank of London) 2. Варбург Банк-Хамбург (Warburg Bank of Hamburg) 3. Банка Ротшилд–Берлин (Rothschild Bank of Berlin) 4. Леман Брадърс-Ню Йорк (Lehman Brothers of New York) 5. Лазард Брадърс – Париж (Lazard Brothers of Paris) 6. Кюн, Лойб Банк–Ню Йорк (Kuhn Loeb Bank of New York) 7. Израелска Мозес Сейф Банк – Италия (Israel Moses Seif Banks of Italy) 8. Голдман, Сакс- Ню Йорк (Goldman, Sachs of New York) 9. Варбург Банк-Амстердам (Warburg Bank of Amsterdam) 10. Чейс Манхатън Банк-Ню Йорк (Chase Manhattan Bank of New York). Tяхната дейност е законово обособена и подлежи на регулация от специална федерална агенция. Именно факта, че Резервните Банки са частни, предизвиква множество критики. Фед е независима от правителството институция, но въпреки, че решенията не се ратифицират от Президента на САЩ или представител на изпълнителната власт, дейността и е съблюдавана от Конгреса. Конгресът е институцията, която може да променя закона за Федералния Резерв или дори да го отмени. По презумпция Фед не се влияе от икономическата и финансова правителствена политика, но е трудно да се повярва, че е възможно да отсъства съгласуваност между икономическата и монетарната политика на дадена страна.
bulgAR
на 26.10.2007 в 04:04:14 #2Разбира се,че федералния резерв на САЩ е частен.
Неделчо Съботинов
на 22.10.2007 в 20:22:26 #1Какво искаш да кажеш под това "Федералният резерв е частен"? Как така частен? Той е част от Федералната резервна система и е държавна институция. Фридман обвинява, че именно намесата на държавата в икономиката на страната непосредствено преди кризата, а след това невъзможността на ФЕД да се справи с нея води до влошаване на нещата. Според Фрдиман, ако нещата бяха се оставили на "остави да работи" системата, всичко щеше да се оправи много по бързо. Пазарът сам щеше да се регулира, посредством естествените пазарни закони. Аз така го разбирам, а иначе цитатът в началото на статията много ми хареса