Едно диво племе, живяло преди 2500 години в гористата Странджа, открило правото на собственост върху земята по следния начин. Крайбрежието било трудно за плаване, много кораби се разбивали и потъвали, а вълните изкарвали на брега останките на корабокрушенците. Диваците (такива са били те в очите на отвратените от некрофилския обичай гърци) били си разделили брега на сектори, за да събират плячката от морето. Понякога даже, казват гърците, диваците палели огньове за да подмамват корабите към крайбрежните рифове.

И така - брегът е бил разделен на сектори, и по цели дни нашите предтечи са се взирали в морската шир: дали няма случайно да изплува я амфора с тасоско вино, я сандък с фини платове, или поне греда, от нищо по-добра. Но не е било толкова съзерцателно положението, защото от сведенията става ясно, че караници между тези собственици е имало, даже за гушата се хващали нерядко - току виж някой отмъкне отломка от потънал кораб от грешен сектор на плажа.

Това ми се струва, че ще се повтори при най-лошия възможен сценарий за съдбата на Странджа: ще си направят хотелчетата нашите икономически отличници и ще започнат да чакат, да чакат ли чакат. Ама кой ще дойде? Чух наскоро справедлив коментар: дали богатите туристи, например скандинавците, с тяхното всекидневие от красиви къщички и отпред градинки ще искат да се натъпчат в бетонната месомелачка Слънчев бряг? Помислете си, с техния изискан бит какви забавления си търсят в нашите курорти. Ще дойдат веднъж, дваж - а после? И хотелите празни, и природата вече невъзвратимо развалена.

Моралът настрана, да мислим в цифри. Но и в цифри да мисля, пак не мога да си обясня, защо природата трябва да се унищожава. Все пак икономист съм, вземам един лист и пиша от едната страна ползите от премахването на статута на природен парк за Странджа (за което ратува на Царево управата), от друга пиша загубите. Ясно, икономическата логика е Странджа да остане защитена и специална, Strange зона. Това е по-печелившо предвид дългосрочните приходи от екологичен туризъм и устойчива икономика.

Обаче - после идва обаче. Задавам си въпроса „ползи за кого"? след което отчитам огромната трудност на някои глави да мислят в перспектива, да мислят за устойчивост, а не колко повече коли жени пари ще имаме в края на сезона, давам си сметка за склонностите на управленската ни структура - и изведнъж задачата става трудна, трудна.

Че като стана дума за Царево, в Трявна, чух преди време, кметът искал околностите на града да се извадят от зоната НАТУРА, защото щял да прави там ... ски писти. Нищо че сняг няма - сърце да е широко, ние да построим пистите.

Странджа. Вторият път, когато навлизах в планината, прочетох за стар надпис: ако дойдеш веднъж в Странджа, ще се върнеш. Връщах се неведнъж. Говорих с местни хора. От сто метра ще те свърнат от пътя: ела, момче, ела, хора сме, накъде си се разбързал? Седни, разкажи, откъде си, какво си видял по широкия свят. Ще те нахранят. Бях на нестинарския събор в село Българи и минах бос по жаравата.

За да играеш танца върху огъня, трябва да „прихванеш". Ето така се е случило, че жените могат повече да се вживеят в ритуала. Знаете ли какво е най-страшното? Традиционно жени са били духовните и ритуални лидери в нестинарската мистерия. Обаче сега мъж е този, който води общността на нестинарите. Това било „заради трудните времена" за планината.

Не уважихме планината - планината дойде при нас. Снощи пред НДК сдружението „За да остане природа в България" инициира събрание, ще го нарека с тази дума, за Странджа. Имаше музика, групата Балканджи свиреше вдъхновено, имаше танц върху огън. Погледнах лицата - млади, одухотворени, хубави хора. Помислих си: повече правомощия във взимането на важни решения за тези, може би хиляда, и страната ни ще разцъфне.

Не се смееха мнозина на събранието, нямаше това привично лекомислие на младата голяма тълпа. Повечето бяха дошли тук наистина заради съдбата на Странджа. Несигурна съдба на уникална за Европа планина. Хора, няма такова друго място в Европа!

Веднъж пропътувах 500 километра, за да уловя една едничка пъстърва в странджанската река Младежка. А после цветнокож странджански младеж ми обясни: ти не ги ловиш както трябва тези риби. Аз тука 24 кила изкарах предната нощ - изтребих ги с вар.

Знаете ли какво бе доброто в ленинската революция? Декретите, които брадатият чичко е издавал за да основава резервати. Десетки, стотици резервати. С декрети на Смолни е удържана унищожителната сила на икономическото развитие, тръгнало по индустриалния път. Затова например Байкал е все още най-големия резервоар за чиста вода, а не място, в което изморените атомни електроцентрали охлаждат морни реактори.

Аз съм за декрет, забраняващ мащабна инвестиционна дейност в Странджа. Тези нямат мярка. Ако нямаше поне някакви закони за тях, те щяха да изсекат всички дървета, да избият всичкия дивеч, те са диваци. Аз съм против грубото развитие за сметка на странджанската природа. Нека развиват традиционната си икономика местните жители - да им се помогне да формират дърводобивен, ловен и туристически, но модерен ресурс. Нека и външните инвеститори се облагодетелстват, дано много да спечелят, но с икономическа екологическа култура. Против съм да се строи в ущърб на биоразнообразието, на бъдещето. Така се строи икономиката сега.

Аз съм за увеличаване площта на резерватите и природните парковете в страната, по който показател също сме много назад. Ако правителството бе приело зоните по НАТУРА, нещата щяха да започнат да се нормализират, но не би. А защо?

Толкова много ли искаме? Вижте отношението към животните и растенията в цивилизованите страни. Най-ценното в една държава е нейното население, и то не абсолютен брой, а здраве и културни качества: гласи постулатът на класическата икономика. На второ място е съхранената й дива природа. Извод: не хотелите по крайбрежието, в които ще продължи експлоатацията на труда на местните, са най-ценното нещо.

Политици, не се ли изкушавате поне малко да станем и ние в България правова цивилизована държава? Искам да кажа: в идеен свят, в който опазването на природата стана задача номер едно, рискувате много, пренебрегвайки тези младите, незначителните, хиляда на брой. А на качество?    

Фоптографии: Боян Христов