От известно време не минава и седмица без някой хедж-фонд да обяви, че спира дейността си заради невъзможност да обслужва задълженията си. Миналата седмица беше ред на фонда Carlyle Capital, който приключи дейността си с впечатляващите $31 дълг на всеки долар активи. Това обаче не би трябвало да ни изненадва. Тези фалити са наследство от прекалено рисковия модел, по който работеха хедж-фондовете до сега.  

Да се измъкнеш без последствие от бизнес с фалшив алкохол е почти невъзможно, но не така стоят нещата с инвестиционните стратегии, които не носят печалба. С правилна структура и добре изглеждаща схема за реализиране на доходност, всеки средностатистически фондов мениджър може да стане много богат за сметка на инвеститорите си.

Двама икономисти от университета в Пенсилвания и Оксфорд обясняват с пример как това става на практика. Ако очакванията са капиталовият пазар да отбележи спад с 20% през следващите 12 месеца, а опционния пазар пресмята риска на 1 към 10 това да стане получаваме следния финансов инструмент. Една опция, която днес струва $0.10 след една година трябва да изплати $1.

Сега да си представим, че създаваме хедж-фонд с капитал от $100 млн., който е събран от инвеститори при положение, че сме им обещали голяма доходност в замяна на 20% от печалбата над определено от нас ниво и задължителните 2% разходи за управление. Инвестираме нашите $100 млн. в първокласни U.S. Treasury (американски ДЦК) с 4% годишна лихва, както и продаваме 100 млн. от онези опции по 10 цента, което ще ни струва $10 млн. Инвестираме тези $10 млн. също в държавни облигации, което ни позволява да продадем още 10 млн. опции и накрая оставаме с $1 млн. Тогава можем да отидем на „заслужена" почивка на Карибите.

До скоро имаше 90% вероятност тази схема да даде положителен резултат още през първата година. Тогава фондът печелише $11 млн. от продажбата на опции плюс 4-те процента лихвено ниво от $110 млн. в U.S. Treasury. Така реализирахме една хубава доходност от 15.4%, с което задоволяваме нуждите на инвеститорите. Ако предположим, че определеното от нас ниво е било 4%, така сме в пълното си право да си приберем 20% от $11.4 млн. плюс $2 млн. от разходи за управление. Това прави чиста печалба от $4 млн. за нас. Каквото и да се случи след това, тези пари са си наши и не сме задължени да ги върнем.

Математически е изчислено, че шансът да се обърка нещо за период от пет години е 40%. След като фондът работи при печалба от 11.4%, през посочения период ще изкараме около $20 млн. и то без да привличаме нови клиенти. В по-дългосрочен план обаче, това няма как да се случи, тъй като икономическите цикли в един момент се обръщат и тези фондове са първите, които изгарят. В крайна сметка излиза, че инвеститорите са ни плащали добре, за да измислим схема, с която в един момент да им изгубим парите.  

Веднага ще си кажете, че този елементарен пример е неприложим в действителност. Е хайде да си представим нещо по-сложно тогава. Имаме фонд, който увеличава парите на инвеститорите си като взима огромни краткосрочни кредити и инвестира парите във високодоходни чужди облигации и активи. С достатъчно познания и късмет, този фонд също може да носи приходи в продължение на няколко години. Също както първия елементарен пример обаче, тази схема може лесно да бъде изхвърлена от пазара.

Последната инвестиционна стратегия да ви звучи познато? Carry-trade търговските практики са нещо подобно. Там спекулантите използват нисколихвени валути (любимата им е йената), за да финансират по-високодоходни валути и активи (южноафрикански или новозеландски долари). Печели се от лихвения диференциал и от доходността на самия актив или валута.

При тези схеми има два големи проблема, на които си заслужава да обърнем внимание. Първият е разбира се свързан с невъзможността тези стратегии да работят дълго време. Те са актуални единствено, когато пазарите се движат в една посока и очакванията за това се потвърждават от всички участници. Вторият е свързан с алчността на фондовите мениджъри, които в един момент започват да работят повече за собствена сметка, а липсата на държавни регулации ги защитава от ударите на закона.

Двамата икономисти обясняват, че е невероятно трудно да се превъзмогнат тези проблеми. Човек никога не знае дали един фондов мениджър е талантлив или просто е имал късмет през последните няколко години на база резултатите постигнати от фонда. Според тях, възможността един високорисков хедж-фонд да работи безотказно повече от 20 години клони към 10%. Дори след толкова време обаче, инвеститорите не могат да бъдат сигурни, дали през тези години фондът е бил управляван от далновидни мениджъри или просто е успял някак да мине през „ситото".

Вторият проблем е не по-малък от първия. Да обвържеш печалбата на фонда и управляващите го мениджъри с доходността, която постигат за клиентите е по-скоро неправилно. При това положение, брокерите на фонда започват да се излагат на непремерен риск с цел генериране на колкото се може по-големи печалби, за да получат и по-висок бонус.

Ако обаче мениджърите са на заплата и не получават стимул за реализирането на по-висока доходност, то фонда няма да е от най-добре представящите се и скоро ще излезе от пазара поради липса на конкурентоспособност. Дори най-богатият човек Уорън Бъфет и неговата фирма Berkshire Hathaway работят с бонусна система. Сега всички искат да притежават акции от компанията, защото познават мениджмънта и знаят, че са способни експерти, а не просто късметлии.

Ако трябва да обобщим, ще кажем, че в бизнесът със сложни и високорискови инвестиционни стратегии е невероятно трудно да намерим „звезди", които наистина ще донесат добри печалби, а не просто ще фалират след 3 до 5 години. По тази причина, секторът ще продължи да привлича безскрупулни и необучени млади кадри, на които се поверяват милиони долари за инвестиране. Има и друга много голяма вероятност и тя е секторът на хедж-фондовете просто да изчезне, в момента в който повечето хора изгубят доверие в него.

Сега да разгледаме целия финансов сектор. Там също е много трудно да различим талантът от късмета или да обвържем интереса на мениджмънта с реализираната печалба. Там също е възможно да се появят „ненадеждни субекти", които да започнат да използват знанията и позицията си за лично облагодетелстване. Когато обаче се стигне до по-сериозна криза като днешната, виждаме кои са били организациите с най-безразсъдни управленски кадри. Примерите към днешна дата са Northern Rock във Великобритания и Bear Stearns в САЩ.

При възникването на нежелани събития като крах на капиталовите пазари, ипотечни кризи и критично ниска ликвидност, целият сектор (понеже се копират непрекъснато) в един глас извиква: „Нямаше как да предвидим подобен развой на нещата, така че е време държавата да ни помогне".

Колкото повече разбираме как са работели свръхрисковите компании, толкова повече се притесняваме за възможните последици от спукването на балона. Сега Федералният резерв и американското финансово министерство ще закърпят нещата, ами следващия път?