Пандемията нанесе щети на европейската икономика, невиждани от Втората световна война. И докато страните от съюза спорят по мерките за спасяване на стопанството и по това кой ще плати сметката, всички погледи са вперени не в Брюксел, а в Берлин. Всички се надяват канцлера Ангела Меркел да действа. Но трябва ли? Засега Берлин даде на закъсалите страни нищо повече от окуражителни думи.

Дебатът за "коронаоблигациите" е прокси за по-важен въпрос: Ако най-слабите икономики в Европа излязат от кризата дори по-малко конкурентоспособни - и с повече дълг - защо да остават членове на еврозоната? И всъщност ще оцелее ли еврото без тях, пита Politico в свой материал.

Ако Германие е ключът към разрешението на проблема, това е защото страната и е проблемът. Огромната икономическа мощ на страната направи Берлин е твърде силна политически - отговорност, която лидерите на страната не искат да приемат.

Ако го направят, ще трябва да се срещнат челно с истината. В публичното възприятие на германците еврото е успех, тъй като изравни игралното поле в Европа. Страните, които се справят по-зле - като Италия и Испания - трябва да обвиняват само себе си. Те се провалиха, както Меркел неуморно повтаря.

Но истината е, както става все по-ясно с всеки изминал ден на кризата, шансовете бяха на страната на Германия още в началото.

Растящо разделение

Еврото бе продадено на Южна Европа, която бе по-малко успешна от Севера в продължение на десетилетия, като път към вечен просперитет. Елиминирайки обменните курсове и намалявайки лихвите, Южна Европа ще стане по-конкурентна.

Но след първоначалния икономически тласък след въвеждането на еврото, картината за региона стана мрачна. Въпреки че страните имаха исторически висока инфлация, те все пак успяха да се възползват от по-ниските лихви. Но евтините пари, оказа се, премахнаха натиска срещу правителствата да правят икономически реформи.

Частично, това бе и причината растежът в Италия и другите държави да стагнира. И макар че е лесно да се каже, че това е тяхна вина, както твърдят германските икономисти, очакванията бяха нереалистични още от началото.

В Германия, и съседните по-малки държави, интегрирани в индустриалната ѝ икономика, обратното е вярно. В началото на века страната бе описвана като "болния човек на Европа", но благодарение на реформи на пазара на труда всичко това се промени.

Германия страдаше и от скъпата дойче марка. По-ниският курс на еврото помогна на страната, като направи износът ѝ по-конкурентоспособен в чужбина. И особено в еврозоната, която отговаря за 40% от износа на Германия. В продължение на десетилетия износителите от Южна Европа имаха по-ниски цени. Това обаче се промени.

Ситуацията можеше да не е толкова проблемна, ако германците "връщаха жеста" и купуваха износа на съседите си. Но и това не се случи, тъй като те предпочитат да спестяват - и в публичната, и в частната сфера. Като резултат, Германия записва огромни търговски излишъци с голяма част от еврозоната.

Така, вместо да изравни възможностите, както бащите на еврото обещаха и искаха, общата валута засили разделението и някои държави сега са в по-тежка ситуация.

В Италия, например, БВП на глава от населението през 1999 г., преди да приеме еврото, бе €1 000 над средното за еврозоната. Миналата година показателят е €4 000 под средния.

През цялото време - въпреки популярното схващане - Италия контролираше публичните си разходи и имаше малък бюджетен излишък, преди лихви, всяка година. Но без растеж, дългът от 80-те и 90-те остана висок.

Историята на Италия с еврото обяснява и напрежението сред италианците срещу валутата и ЕС. Бавният отговор на съюзът само засилва това напрежение.

При 130% от БВП, или €2,5 трлн., Италия е най-задлъжнялата страна в еврозоната, освен Гърция. За сравнение, дългът на Германия е около 60% от БВП. Рим все още може да се финансира на световните пазари, благодарение на това, че Европейската централна банка купува дълг на пазарите, което помага лихвите да останат ниски. Но това не може да продължи вечно.

Политическият въпрос

Именно тук е и ролята на Германия.

Рим иска ЕС да използва всички възможности, за да се справи с кризата, като емитира общ дълг, т. нар. коронаоблигации. Берлин обаче натисна спирачките.

Ситуацията е позната. По време на еврокризата Меркел и останалите германски лидери настояваха, че са солидарни. Но исканията на страната, в замяна на помощта, твърде често бяха твърде високи.

Дори и този път Германия да се съгласи на по-щедри помощи, въпросът каква е ползата от това остава. В най-добрия случай Италия и Испания ще се върнат там, където бяха преди кризата. Но това няма да разреши основните структурни проблеми, които съществуват в еврозоната от години. Общата валута ще остане толкова слаба, колкото винаги.

Най-силният аргумент е, че Италия не е Гърция. Тоест, твърде голяма е, за да бъде оставена да фалира. Германската индустрия е навлязла дълбоко в страната, както и германските банки. Така че, без значение дали ѝ харесва, Германия може би ще трябва да спаси Италия, за да спаси и собствената си икономика.

Огромният дълг на Италия пък е най-силният аргумент за страната да остане в еврозоната. Ако тя напусне и върне лирата, ще се наложи да плаща заемите си с далеч по-слаба валута, което ще увеличи размера на самия дълг.

Но имайки предвид опита на италианците с Германия и еврото досега, лесно можем да разберем защо напускането на еврозоната е единствената им възможност.