Повтаря ли 2009-а ситуацията от 2001 година? Този въпрос беше дискутиран след приключването на парламентарните избори през юли и победата на ГЕРБ. Но всъщност ставаше дума за това, дали ГЕРБ е нова модификация на НДСВ, в някакъв смисъл „подобрен и обновен" вариант, или представлява съвсем друго явление. Това е въпросът. И дали през 2009 г. в България ни заля нова популистка вълна, или станахме свидетели само на нова модификация на познати феномени като успехите на Жорж Ганчев през 1992 и 1996 година. Тук няма да обсъждам, дали ГЕРБ е по характера си популистка партия - думата „популизъм" се е превърнала в клеймо, употребявано, за да се дисквалифицира политическия опонент. Освен това и няма голям консенсус между анализаторите за това,

какво точно наричаме популизъм:

неизпълними обещания, идеализация на народа, противопоставяне на корумпираните елити и на честните граждани или просто говоренето за „единение на всички"? Всичко това го виждаме в една или друга степен при всички политически партии, макар и в различни размери.

Освен това партиите, които обичайно напоследък квалифицираме като „популистки," са доста различни: НДСВ, „Атака", ГЕРБ или РЗС, колкото и да са близки най-вече с програмата си за радикална промяна на елитите, са много различни както програмно, така и като организации, като членски състав. НДСВ се появи на политическия хоризонт от нищото, спечелвайки „като по чудо" изборите през 2001 г., подобно и „Атака" се появи през 2005 г. в парламента без да има предишна история и на следващата година лидерът й достигна до втория тур на президентските избори. ГЕРБ се учреди в края на 2006 г., на изборите през 2007 (европейски и местни) получи последователно 420 000 и 597 000 гласа. През 2009 г. на европейските избори за ГЕРБ гласуваха над 628 000 избиратели, а на парламентарните избори това бяха над 1,6 млн. Всъщност ГЕРБ се утвърди като политически играч в продължение на две-три години, преди да спечели парламентарните избори.

Въпреки тези различия, обаче, между партиите от този тип съществуват и общи черти. Онова, което несъмнено е общото и за НДСВ, и за ГЕРБ, но и за много от политическите партии в България е, че нещата в тях зависят изключително от лидера, като често това се фиксира дори в уставите. Лидерът се приема от широката публика като спасител, носител на твърдата воля да се справи с проблемите и готов да ги разреши дори със силна ръка. Това почти непрекъснато очакване от страна на общественото мнение не толкова на „спасител" (не мисля, че повечето граждани сериозно си представят политиката като акт на персоналната воля на един човек), но като изпълнен с воля и добронамереност лидер, бележи историята на прехода. Очакването се подхранва от общото убеждение, че

преходът е белязан най-вече от нечестно забогатяване на елитите

с помощта на политическата власт, поради което страната се нуждае от радикално прочистване, от „наказание за виновните". Такива очаквания изведоха на преден план Симеон Сакскобургготски през 2001 г., в още по-радикален вариант същите очаквания подтикнаха прогреса на „Атака" през 2005-2006 г., същите очаквания се изразиха и през 2009 г. с подкрепата за ГЕРБ или РЗС. До голяма степен тези очаквания се основават на общоразпространеното недоволство от резултатите от посткомунистическия преход - всички очакваха да станат по някакъв начин бизнесмени или поне да забогатеят, но това се случи само с малцина.

Днешната ситуация се характеризира с изчакване на първите практически действия на правителството. Досега основното в тях беше да изважда на показ проблемите, оставени от предишното правителство, което в някакъв смисъл може да се квалифицира като „следизборен опозиционен синдром" - управляващите продължават да говорят така, сякаш още са в опозиция. Това обаче усилва очакванията сред публиката за бързи и радикални „наказания за виновниците", което очаквано създава натиск на общественото мнение върху работата на правосъдието. Рискът в такава ситуация е да не се стига до „присъди на всяка цена", защото това ще подкопае още повече правосъдието. Все пак правителството се ползва сега с висок кредит на доверие, публиката е склонна да прощава дори очевидни грешки, защото основното очакване е „разчистването на Авгиевите обори" от корупцията. Поради същата причина новото правителство се радва и на изключителен медиен комфорт, както и на видими жестове на подкрепа от страна на ЕС.

Новото правителство и първите му стъпки не изглеждат учудващи

или разминаващи се с очакванията на наблюдателите, имайки предвид историята на ГЕРБ. Това е разнородна партия с не дълга история, в която се вляха познати и непознати политици: бивши служители в МВР, технократи от престижни международни институции, кметове с политическа история, политици и публични фигури, дошли от НДСВ, СДС или БСП - истинска „Вавилонска кула", чиято разнородност още не означава непременно краткотрайност. Тази разнородност се вижда и в състава на правителството, където престоят наскоро и промени след очакваната номинация на външния министър Румяна Желева за европейски комисар и на просветният министър Йорданка Фандъкова за кмет на София. ГЕРБ е млада партия с малоброен собствен политически персонал, поради което прибягва да привличането на политици и администратори от други партии.

В парламента правителството формално няма мнозинство, но изглежда много по-стабилно, отколкото други правителства. Това е така, защото фактически то се подкрепя безрезервно от „Атака" и практически от РЗС и „Синята коалиция". Засега нито една от тези парламентарни партии няма интерес от предизвикване на правителствена криза и на предсрочни избори, което вероятно ще продължи и в средносрочен план. Парламентарната опозиция за момента изглежда омаломощена: БСП има да решава вътрешни конфликти, а ДПС, макар и на последните избори да постигна рекордните резултати от 610 000 гласа, остава политически изолирано. Тази ситуация допълва сегашния комфорт на правителството и то, изглежда, може да действа без ограничения.

Всъщност това е и големият му проблем: след най-много година то вече няма да може да оправдава неблагополучията с действията на предишното правителство, няма да може да се основава на нуждата от компромиси с коалиционни партньори, няма да може да се крие зад ефектите от икономическата криза, която ще е затихнала, нито да изтъква липсата на благоразположение от страна на ЕС. Вероятно тогава ще настъпят и по-сериозните проблеми, макар че нищо засега не предвещава кратък мандат. По-скоро проблемите ще са в откритието, че

нито една политика не може да задоволи всички

че смисълът на съществуването на политиката е именно в това, да се вземат решения, които ще бъдат подкрепени от едни и отхвърлени от други.

Все пак в някои насоки има промяна в действията и говоренето на министрите от правителството и на премиера в сравнение с направени преди изборите изявления: бюджетът за 2009 г. няма да се актуализира с нов, а ще се предприемат мерки за ограничаване на държавните разходи; строителството на АЕЦ „Белене" засега няма да се спира, но ще се предоговаря; участието в „Южен поток" ще се запази; ДАНС няма да се закрива, а само ще се преструктурира, като й бъдат орязани и функциите. С други думи реалността подтиква към прагматизъм. Защото ГЕРБ, въпреки сегашния политически комфорт, няма парламентарно мнозинство и в това отношение е заплашен от две възможности, еднакво опасни за партията: да се достигне до парламентарна криза след вот на недоверие (малко вероятно засега) или до фактическа коалиция (защото практическа е невъзможна поради ЕНП) с „Атака", която и бездруго винаги досега подкрепя ГЕРБ в парламента. И в двата случая ГЕРБ ще загуби.

Идването на власт на партията на Бойко Борисов е част от дясната вълна в Европа (изключенията са периферни - в Португалия и Норвегия), феноменът ГЕРБ е сроден на феномени като партиите на Саркози във Франция, Берлускони в Италия или Путин в Русия. Независимо от различията между тях, те са симптом на промяна на политиката в Европа, все повече белязана от рекламата, шоуто, демонстрираната близост на лидерите и масите. А може би това е само едно déjà vu?

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo