Текстът по-долу е за онова, което мислех, че е важно да бъде казано, когато, преди половин година, книгата се появи на бял свят. Оттам нататък, като всяка книга „Комуналният капитализъм" пое по свой път. За мене остана само възможността вътрешният глас да ме връща към предисторията й, или да слушам други гласове за това тритомно пътуване в миналото.

Връщането често ми припомня колко предизвикателно и обогатяващо беше миграцията от привичната за мене макроикономика към новата територия на историята, шансът и удоволствието да навляза в тази територия откъм архивите и в частност откъм най-привлекателните за историка чужди архиви за България, удовлетворението „собственоръчно" да отключа и направя достъпен за всеки интересуващ се значителен сегмент от стопанската ни памет (фондовете на БНБ от годините на комунизма), останал задълго затворен. Връщането ми припомня също как, в хода на работата, към изходната схема се наслагваха нови пластове, как общуването с различни хора и професионални среди добавяше аргументи и разкриваше неподозирани допирни точки, как писането по време на драматични събития като кризата от 1996 - 1997 г. белязва прочита на по-далечната история. Завръщането към въпросите, възниквали в процеса на писането, ме убеждава отново колко ценно е да се улови дългата перспектива във времето, която позволява да се проумее: защо и кои уроци на миналото са научени, забравени или утаени в колективното подсъзнание.

Ретроспекцията към дванадесетте години работа върху книгата ме подсеща, колко важна е финалната фаза в едно продължително усилие, как авторът трябва да проследи „продукта" от начало докрай, да разбира, че един (или три) тома никога не са само предмет, тъй като и добрата  редакция, и художественото оформяне, и предпечата и дори самият печат имат съдържателно значение. А погледът назад към книгата не е само носталгия. Той е спонтанно предизвикан по всевъзможни поводи - от угризения по нещо пропуснато, от появата на нови факти, от  това че историята е в крайна сметка интелектуална игра, която постоянно търси нови и нови интерпретации на изтеклото, от онези страни на настоящето (и бъдещето), които (ще) потвърждават написаното, правейки по парадоксален начин от историческото познание неочаквано мощен инструмент на прогнозите.

В посланията на „Комуналният капитализъм" мнозина съзряха чувство за обреченост и песимизъм. Не смятам за нужно да оправдавам тезата си с допълнения към многото страници на книгата. Само ще се съгласия, че миналото не доказва нищо за бъдещето, но за да добавя веднага, че когато в течение на 130 години намираш натрапчиви повторения, вероятността нещата да се случат по позната схема е изключително висока и обратно - ако нещо не се е случвало 13 десетилетия, при това по свързани помежду си дълбоки причини, вероятността то да се случи след време силно намалява.

Не пропускам да отбележа, че моят песимизъм се отнася до обществената ни уредба, до исторически доказаното безсилие да устроим обществото си по разумен начин и, че в личните съзидателни помисли над всеки трябва да стои само небето. Но некомунален капитализъм у нас, така или иначе, едва ли може да има.

При срещата с всеки текст, бил той една страница или 3 тома, човек си задава три простички въпроси:
Защо е написан?
Как е написан?
Какво казва?

Защо?

Отговорът е по-скоро ирационален и интуитивен. По неведоми пътища някъде в средата на 90-те изпаднах в състояние, в което са изпадали мнозина преди мене - усещането, че най-прекият път към сърцевината на случващото се е да заобиколиш през миналото.

Това, което правех през следващите години, бе да (се само-) убеждавам, че  икономическата памет от първия български капитализъм се проявява при неговото повторно раждане.  Пишех за това което е ставало някога, за да си отговоря на днешни въпроси. Започнах да строя свят на паралели, аналогии и препратки. Бедата бе, че твърдението допуска неограничен брой доказателства, а увлечението трупаше нови и нови, за да се стигне до тези три тома.

Как?

Отговорът има няколко пласта.

Преди всичко трябваше да се реши как да се чете историята.

Няма невинно четене - по един или друг начин всеки е в плен на интелектуалните схеми на настоящето. Затова избрах да направя явен и предвзет избор: как изглежда българското стопанско минало в една пазарна („либерална") перспектива. Това ме отведе към:

Археология на вечно изплъзващите се и несъвършени конкурентни пазари;
Археология на шизофренното отношение между индивида и държавата (колектива) в България.

Целта не беше да доказвам неминуема победа на пазара, а да се разбере: 

Защо промените се удават така трудно;
В колко много области се тръгва от нищото или с непосилен баласт;
Колко плитки са корените на пазара и колко несигурен е успехът на едно или друго пазарно инженерство;
Защо е прав моят любим герой Стефан Бочев, че основният недъг у нас е половинчатостта - вечното търсене на формулата „хем така -хем така".

Трябваше да се реши и как да бъде консумирана историята? Предварително се отказах от:  

Величаещия Първановски-БожидарДимитровски начин, който помпа „гордост" чрез миналото, когато настоящето не дава много поводи за това и налага канонични (държавно санкционирани) прочити на историята;
Носталгичният - излъчващ нега по силно идеализираното гражданско общество преди 1944;
Разглеждането на историята като учител - всъщност никой не се учи от нея.

Представям историята през две метафори.

Първата е комуналността - антитеза на пазарното начало, подкопавано от държава, групи, колективи, кооперативи, партии, кланове, престъпен свят и пр... Тя е и елегантно название - така, както панелът на Кирил Прашков от корицата естетизира грозното.

Втората метафора е икономическа култура. Онова, което остава след като всичко научено е забравено - незримите традиции в поведението, инертни схеми и ценности, повтарящи се лапсуси.

В България либералният капитализъм е културен проблем, серия от културни проблеми.

Работата беше класическо събирателство, където Интернет не помага. А който влиза в историята, трябва да определи отношението си към документа. Тук преминах през двете крайности - опиянението от архивното наследство и съмнението, че всичко действително важно не оставя следи. Все пак съмнението бе преодоляно - в книгата помествам уникални факсимилета, показващи, че много от онова, което се крие в крайна сметка излиза на бял свят.

Истината е, че историята неизбежно носи елементи от есеистика, тя е мисловна конструкция и интелектуална игра, спояваща липсващите факти със словесни заместители или митове.

Така книгата се роди като икономическа есеистика и документална икономика. Тя е бягство от обичайната повествователна хронологична история, отказ от академично теоретизиране (макар цената на това да е отказ от по-стегнато и компактно изложение), стремеж да се говори за историята с езика на разбираемия здрав разум и на простите икономически тъждества и зависимости.

Какво се казва в книгата?

Маркирам само няколко мотива.

В книгата се твърди, и това е документирано нашироко, че границите в икономическото развитие са условни. 1944 г. и 1989 г. не са такива синури, за каквито се представят.

Показва се, че истински конкурентните пазари като социален опит са липсващо звено в българската история. Преходът към пазарна икономика у нас идва на празно място - няма какво да се връща или преражда. Трябва всичко да започне наново.

Идентифицират се дамги, предопределящи много неща в икономиката. Например това да бъдеш перманентно сред най-бедните в Европа. Или малкостта и периферията, които раждат провинциалност и (оправдани) комплекси, поименен и поадресен капитализъм тогава, когато истинският пазар е само анонимният. 

Отбелязва се участта на вечното догонване, което ни обрича на пребиваване в миналото на онези, които догонваме. Но „преписването" няма как да замести отсъствието на собствена история. Пропуснатото чуждо минало не може да се изживее. Както при индивида, в икономиката опит се трупа, не се предава. И по-късното узряване не може да бъде компенсирано.

Скрит или явен мотив в цялата книга е въпросът: Как и къде стои България? Всяко оглеждане наоколо ми помагаше да установя доколко нашата история е тривиална. В България не се е случвало нищо принципно различно, но онова, което се е случвало, е ставало по-бавно, по-трудно, по-скъпо.

Истината е, че на пазарните правила навсякъде се гледа като на нещо неприятно, притискащо и неудобно. Разбираемо човешки е стремежът те да бъдат заобикаляни, да се избяга от тях, да се спечелят по-добри позиции не по общия ред. Комунални елементи присъстват навсякъде (вкл. на Запад), но те са темперирани в различна степен.

Метафората Европа

е естествения завършек на този сюжет.

Ние не се връщаме в Европа защото не сме били там. През дългия процес на присъединяване това ни беше казвано и с маса евфемизми и почти директно. Този процес разви до крайност и синдрома на постоянно проверявания, на доказващия надеждност верноподаник, от когото трудно израстват пълноценни граждани. Формално вече вътре в Съюза, ние продължаваме да се държим като наблюдавани, външни и непълнолетни. Още дълго ще говорим за „ние - те", разделителната линия в съзнанието не е изчезнала...

Важно е и към коя Европа се приобщаваме. Какво да вземем от нея? Европа не е хомогенна - от една страна там има бюрокрация, свръхрегулация и етатизъм; от друга страна съществува и либералното начало (в еврото, в свободния пазар и свободното движение на хора). От Европа може да се вземе практически всичко - всяка местна среда взема онова което й е най-близко.

От всичко, което виждаме дотук, е очевидно, че нашето общество разпознава себе си в онези черти, които изострят или възраждат комуналните традиции и рефлекси. В Европа то търси стабилност, нови метаморфози на държавното начало, изливане на пари, аванта, подаяние... А там, където се очаква засилване на принудата на пазара, то търси защити.

По всичко изглежда, че в Европа ще заемем познатото си място на вътрешна периферия, но по разделителната ос Север-Юг.

Вероятно на читателят ще се стори, че доминиращ в книгата е песимизмът. И действително, погледът назад поражда дълбок песимизъм, що се отнася до социума. Обществото ни е постоянно разочаровано от недобре калибрирани общи амбиции и очаквания - от непознаване на достижимото, на потенциала, мащаба и мястото ни в света. От книгата се налага ясният извод, че България няма да се превърне в икономически чудо, защото отсъстват много дадености за това. Но това престава да е трагедия, ако приемем за почтен максимум превръщането на страната в регионално оцветена периферия, която съжителства и си влияе взаимно с останалата част на Европа.

Промяна и развитие все пак ще има - ще се пренареждат власт и влияние; външният свят ще ни влачи или принуждава.

Не изповядвам обаче песимизъм относно личните цели. Ако историята показва, че в публичните амбиции е мъдро да сме реалисти, то в личните не трябва да има автоцензура. Изпитвам огромно уважение към добре премислените, почтени лични икономически начинания. В тях всеки представлява само себе си, носи отговорност за действията си, консумира успеха или неуспеха си като свои. Не държавата (нацията) дава блясък на индивида, а обратното - личността може да даде (често незаслужен) блясък на държавата. За индивидуалната духовност, креативност или предприемчивост пространствените граници са без значение.

В крайна сметка разумна икономическа перспектива се появява, когато престане да се мисли в общи и безлични категории („българин", „ние"...), за да се разсъждава в първо лице, когато се опитаме да забравим географията и смазващата обремененост на нашето (стопанско) минало.

-------- Публикуваният материал е от предствянето на тритомника „Комуналният капитализъм" през юни 2007 г., редактиран и допълнен от автора за сп."Икономика" .