Мироопазването в Обединените нации е разделено на страни, осигуряващи финансиране и на страни, изпращащи военни части. Страните от НАТО имат малко вяра в ръководството на ООН.

Който иска мир, трябва да си плати. Има две валути по избор - пари или живот. Програмите по мироопазване на ООН се финансират три четвърти от САЩ, Япония и големите страни в ЕС. Пакистан, Бангладеш и Индия дават 35% от броя на войниците, които ООН изпраща в горещите точки на планетата. От 1948 досега са загинали 2400 миртотворци, една десета от тези три страни, други десет процента от Гана, Нигерия и Замбия. Близо 100 миротвореца, загинали миналата година, днес на деня на персонала в мироопазващите акции на ООН  (вторник, 29.V), са наградени посмъртно с медал. Но мнозина се питат: справедливо ли е богатите да плащат, а бедните да стоят на пост? И дали може да се нарече достоверен ангажимент за мир плащането на вноски, което замества личното участие?

„Американците имат като водещо правило да не се поставят под командването на Обединените нации", казва Фьолкер Ритбергер от германската Фондация за изследване на мира. „Те вършат мръсната работа сами, с или без мандат от ООН". По време на Студената война големите сили стояха надалеч от мироопазващи акции. Мисията на ООН в Сомалия през 1993, при която загинаха 30 американски войника, разклати доверието на Съединените щати във военното ръководство на Обединените нации. Военният мор в Руанда от 1994 и кланетата от 1995 в Сребреница, Босна и Херцеговина, се случиха пред очите на войските от САЩ и затвърдиха американското недоверие във възможността за налагане на сините шлемове. По същото време в Ирак САЩ имаха 150,000 души в Ирак и само 310 под командването на ООН.

Вторият по важност платец, Япония, съгласно конституцията си не може да изпраща войски в чужбина. Също и европейците предпочитат да участват в акции или съвместно между тях си, или в НАТО, а не заедно с войници от страни от третия свят. „Това вече има привкус на неравнопоставено третиране", казва политологът Ритбергер. „Но европейците могат да играят крикет слепешката, те са като добре сработен футболен отбор".

Така постъпва и германският Бундесвер с партньори като Италия и Норвегия в Афганистан и Косово - с мандата на ООН, но под водачеството на НАТО. Европейският съюз вече планира да създаде собствени бойни групи за бързо реагиране. „На ООН вече се вярва по-малко в ръководството на войските, тъй като те нямат команден екип, който да се поддържа и в мирно време".

Друга една пречка за западните държави са негативните съобщения за мисията на ООН в Конго. Разположените там сини каски се упрекват в сексуално насилие на местни жени и девойки, както и в контрабанда на злато и оръжия. „Подобна липса на дисциплина вреди на уважението към ръководените от ООН мисии", казва Ритбергер. Възможните причини той вижда в степента на професионализъм и в заплащането на войските: „Лошо заплатените войници просто се поддават на изкушението". За отделни проекти страните, които осигуряват парите, искат да приближат партньорите в ООН до военната доктрина на НАТО. Така европейците за мисията си в Ливан направиха ръководен център в главната квартира на ООН в Ню Йорк. В Судан ЕС заедно с НАТО подкрепя мисия за мир под ръководството на Африканския съюз.

По-бедните нации, които дават по-голямата част на войниците в мисиите на ООН, възприемат ролята си. Торстен Бенер, изследващ мироопазването на ООН в берлинския институт за Глобална обществена политика, вижда три причини за това. „Първо, страните получават средства за да изпращат войски и така правят добра сделка. Второ, те също вярват в мирната мисия на Обединените нации. И трето техните армии обикновено са по-добре подготвени за намеса в развиваща се страна". Бенер е убеден, че страните от НАТО могат да се поучат от по-малките партньори в ООН - например в Либерия. Там вече служат африкански войници, които добре се оправят в местното обкръжение и култура, съвместно с германци, британци и американци.