Защо по света има толкова много пари?

В едно изнесено съвсем наскоро изследване на консултантската фирма McKinsey се твърди, че през 2006 г. стойността на световните финанси възлиза на 167 трилиона долара, увеличение с почти една пета. Посочена сума е трудна за осъзнаване. Милион е чудесна сума; милиардът вече значи нещо. Но какво е трилион (или билион в редица европейски езици)? Това е единица с дванадесет нули след нея: 1 000 000 000 000. Разходите, нужни за да се кацне на Марс, са един трилион долара. А след 100 трилиона години всичките звезди във Вселената ще са угаснали.

И така, хората са спестили 167 трилиона долара - в акции, държавни бонове и облигации на предприятия, или просто по сметка. На това съответства глобален Брутен вътрешен продукт от $48,3 трилиона. Тоест финансовото състояние превишава 3,5 пъти стойността на всички стоки и услуги, които се произвеждат в рамките на една година по света. През 1980 г. двете значения бяха равни и възлизаха на по-малко от 10 трилиона долара.

Защо богатството и капиталовите потоци през последните години се повишиха толкова бързо? Кой е спестил толкова големи суми и защо му е било нужно това? Много макроикономисти са си блъскали главата над това откъде идва глобалната вълна на ликвидност, върху която сърфира световната икономика. Известни са две алтернативни обяснения: теорията за парично пренасищане (money glut) и теорията за колективната свръх-спестовност (savings glut).

Двете идеи имат общи моменти. Първо: многото капитал е резултат от глобализацията, която е обхванала не само пазарите на стоки, а и финансовите пазари. През деветдесетте години не само са премахнати търговски бариери и данъците, а също така е либерализиран трансферът на капитали. Днес капиталът е значително по-мобилен, отколкото преди няколко години, като преминава през всякакви граници.

След това идва революцията във финансовия свят: могъщият напредък на комуникационната технология ускори информационните потоци. Интернет, компютърната търговия и светкавичният обмен на данни поддържат глобалната търговия. Тенденцията за ускорено обръщане в ценни книжа доведе до това, че банковите кредити все по-често се заменят с по-лесни за търгуване книжа.

Трето и четвърто, ниската инфлация и възходът на Китай като световна суперсила бяха благоприятни за платежните потоци. След 1990 г. капиталовите потоци през граница се увеличаваха средно с над 14% годишно: от почти един трилион до над осем трилиона през 2006. Капиталовото наводнение се покачваше далеч по-бързо от глобалния БВП. Глобализация, финансови иновации, Китай, благоприятен бизнес климат отключиха вълната на супер спестовността - тук привържениците на двете теории се съгласяват. Но в това как са взаимосвързани нещата, мненията им се разделят.

Главният аргумент за свръх-спестовността е, че азиатските нововъзникващи икономики и износителките на петрол от няколко години формират много по-високи спестявания, отколкото могат да вложат в локалните финансови пазари. Затова японците, китайците и арабите наводняват индустриалните страни със спестяванията си. Те инвестират парите си в акции, облигации и купуват цели предприятия. Обаче тъй като доходоносните начини за влагане на пари не са безгранични, цената на активите се дърпа нагоре заради това финансово изобилие от развиващите се страни.

Срещу глобалното свръх - предлагане на спестени средства стои относителна оскъдност на инвестиционни възможности. Това между впрочем е материята, от която възникват балоните на финансовия пазар. Несъответствието между спестявания и възможности за влагане в дългосрочен план дърпа нормата на печалба надолу. Това се вижда особено добре в пазара на американски държавни ценни книжа.

По някои оценки САЩ гълта 70% от излишните спестявания, които обикалят света в търсене на лихва. Прекомерната спестовност в една част на света събужда потребителската треска в друга: Америка. Ниските реални лихви, които възникват в следствие на огромния капиталов приток, правят кредитите подмамващо изгодни. Евтините пари, спестявани в Китай, в Америка се харчат с радост.

Например шефът на Федералния резерв Бен Бернанке е привърженик на теорията за свръх-спестовността. Това не е чудно, тъй като в линията на тази икономическа школа виновници за излишъка на капитали (и оттам за балоните на пазара на имоти, кредити и акции) са правителствата в Азия и Арабия. Те не позволяват на народа си да влага самостоятелно парите си в чужбина - такъв е примерът с Китай, или пък трупат огромните приходи от износа на петрол. И в двата случая държавите формират огромни валутни резерви, т.е. излишък от пари. Според тази теория Америка е жертвата, а злодеите са упоритите спестители, които правят възможни балоните на финансовите пазари.

Една подобна теза сама предизвиква опровергаването си от другата теория. „Паричното наводнение" обръща с главата надолу историята, разказвана от „свръх - спестовността". Добрият и лошият си сменят мястото и сега лошият са разточителните американци, които се простират извън чергата си, както и централната банка на страната, която е подвела собствения си народ с лесно достъпни пари за консуматорски кредити.

През последните години Фед бе щедър откъм пари. Централната банка се бори с борсовите предразсъдъци и страховете от рецесия с изключително ниски лихви. Охлабената парична политика доведе до ескалация на кредита в Америка и до срив на коефициента на спестовност. Защото кой ще спестява, щом наоколо има подобно изобилие на пари?

Отговорни за ниските лихви са Алан Грийнспан и наследникът му Бен Бернанке. Тъй като се консумира повече, отколкото се произвежда, Америка внася отвън. Отваря се все по-голяма дупка в търговския баланс и това отслабва долара.

В този момент другите валути трябва да отвърнат с повишение, както и прави евро. Но в новите страни като Китай валутният курс може да се движи само в тесни граници и е повече или по-малко фиксиран. За да отвърне на натиска за поскъпване на националната валута, китайската централна банка интервенира превантивно на валутния пазар. Как работи това? Централната банка изкупува доларите на търговските банки и в замяна на това им предоставя активи в национална валута. А централната банка би могла да прави местни пари на практика без ограничение. Така че за една централна банка, която иска да попречи на поскъпването на своята валута, граници няма. Затова китайците и японците са седнали върху резерви от хиляда милиарда долара. Мощно нарастващите валутни резерви - грубо спестявания - в Азия и страните износители на петрол са нищо друго освен огледален образ на финансираната с кредити консумация на Америка.