Икономиката е обществена наука, която се занимава в голяма степен с материалното благосъстояние на индивидите и обществото. Тъй като икономическите проблеми възникват и се решават в контекста на обществото, индивидуалните решения, които всеки индивид взима при ежедневната си икономическа дейност, и които определят икономическите резултати са следствие от мисленето, манталитета, ценностите и нагласите на съответния индивид.

Архитектът на германското икономическо чудо, Лудвиг Ерхард, отбелязва: „Икономиката е петдесет процента психология"

Именитият холандски социолог Геерт Хофстеде нарича корпоративната култура „психологическите активи на една организация, които могат да се използват за прогнозиране на това какво ще се случи с финансовите активи след пет години." Има множество научни изследвания, които доказват ролята на т.нар. „меки (неподлежащи на точно измерване) фактори" като например човешки капитал, неформални правила на поведение, върховенство на закона и равнище на доверие в едно общество за т. нар. „твърди (измерими) фактори" като например икономическия растеж. И докато в краткосрочен план природните фактори на материалния свят (например климат и природни ресурси) имат значително влияние върху икономическите резултати на дадена нация, дългосрочното икономическо развитие зависи най-вече от нагласите, ценностите, манталитета, знанията, предприемчивостта и други духовни черти на индивидите, които я съставляват.

Пример за влиянието на „умствения софтуер" върху икономическите резултати (дори и при липса на природни ресурси) е бързото икономическо развитие на Сингапур, Южна Корея, Тайван, Япония, следвоенна Германия.

Ето защо можем да кажем, че основният определител на икономическите резултати е индивидуалният избор. При агрегирането на индивидуалните избори често възниква един особен проблем - така наречените  „макроикономически външни ефекти" (отражението на поведението на отделния индивид върху системата, ако бъде повторено многократно от достатъчно на брой индивиди).

Пример за подобен макроикономически външен ефект е т. нар.

„парадокс на спестовността" описан от големия английски икономист Джон Мейнард Кейнс

- ако даден индивид реши да спестява по-голяма част от дохода си това ще доведе при равни други условия до повече лични спестявания и следователно  натрупване на богатство от гледна точка на индивида, ако обаче всички индивиди решат да спестяват повече, резултатът ще е спад на агрегатното потребителско търсене, последващ спад на капиталовите инвестиции, свиване на националното производство и в крайна сметка намаляване на националния доход и съответно на дохода на отделния индивид.

Крайният колективен резултат от индивидуалните решения за спестяване ще е намаляване на дохода и дори на богатството при тези индивиди, които в резултат на недостатъчното търсене загубят работата си, останат без трудови доходи и започнат да консумират спестяванията си.  Тази разлика между микромотиви и макроповедение се нарича най-общо „заблудата на събирането" - сборът от индивидуалните действия води до системен резултат различен от резултата наблюдаван при отделно, изолирано действие.

Основния микромотив на рационалния хомо икономикус е придобиването и употребата на стойност

Обикновено има два начина за придобиване на стойност от гледна точка на отделния икономически агент - агентът да създаде стойност (например чрез трудова или предприемаческа дейност) или да присвои стойност създадена от някой друг (например чрез кражба или злоупотреба с власт). От индивидуална гледна точка резултатът е един и същ - придобиване на стойност, но от групова гледна точка, динамиката е коренно различна - когато мнозинството икономически агенти избере първия подход, страната просперира и забогатява, но когато критична маса от икономически агенти избере втория подход мотивацията за създаване на стойност изчезва под постоянния натиск стойността да бъде присвоена от многото агенти търсещи да присвоят стойност, държавността се разпада и в крайна сметка нацията изостава в  икономическото си развитие или обеднява.

Проблемът е, че понякога опортюнистичното поведение на индивидите е напълно рационално - отделният индивид съзнава, че опортюнистичното поведение ще доведе до негативни за обществото резултати в дългосрочен план, но не иска да е губещ в ситуация,  където само той (или тя) действа в обществен интерес. Според теорията на игрите подобни ситуации (при които отделните индивиди избират стратегията си на базата на стратегиите на другите играчи и това води до устойчиво равновесие, което е неблагоприятно за играчите като цяло) възникват доста често в икономическия живот и са описани за първи път от американския математик Джон Наш (оттам идва и наименованието на подобна ситуация - равновесие на Наш).

Възниква важен въпрос:

как може да се разбие порочният кръг на Наш- равновесието

при положение, че отделните индивиди избират съвсем рационално неоптимални от гледна точка на обществото стратегии?

Възможен изход е налагането на формални правила, които гарантират на отделния индивид, че останалите индивиди ще изберат стратегия полезна за обществото и по този начин правят избора на стратегия полезна за обществото рационален. Това могат да са закони, правилници, наредби, договори и т.н. Многообразието на човешките отношения, обаче, няма как да бъде изчерпателно описано със закони, наредби, правилници и договори, а и за създаването и прилагането на формални (писани) правила е нужна добре работеща съдебна система и върховенство на закона. Налагането, спазването и контрола върху спазването на закона се извършват от хора, а хората често действат според неписаните правила на поведение и взаимодействие наложили се исторически в съответното общество.

Ето защо, налагането на формални правила не е гаранция, че порочния кръг на Наш- равновесието ще бъде разбит. Според американския  институционален икономист Торстен Веблен, неформалните правила и норми, които управляват човешкото поведение са толкова устойчиви, че могат буквално да „пренапишат" и драматично променят резултатите от формалните правила.

В държава, за която важи поговорката „Законът е врата в полето", наличието на закони не е гаранция,

 

че някои индивиди няма да предприемат опортюнистично поведение въпреки "буквата на закона". В такава ситуация действието в обществен интерес (при положение, че не се е натрупала критична маса от хора, които също действат в обществен интерес) е губеща стратегия и в краткосрочен план (загуба на лични ресурси и пропускане на възможност за опортюнистични печалби) и в дългосрочен план (системата не може да се промени от индивидуалното усилие).

Възможно решение на подобен проблем в теорията на игрите се разкрива в набор от игрови експерименти, които Нобеловия лауреат по икономика Томас Шелинг провежда със свои студенти. Шелинг открива, че в много случаи студентите поставени в ситуация на избор между кооперативна и опортюнистична стратегия избират кооперативна стратегия, въпреки че рационалният, егоистичен и следователно логичен избор би следвало да е опортюнистична стратегия.

Причината се оказва общата морална рамка на играчите - споделените морални ценности повишават вероятността за избор на кооперативна стратегия от достатъчно на брой участници за да се постигне желателен от гледна точка на групата ефект. Споделената морална рамка се оказва невидим, еволюционно възникнал способ за преодоляването на описания по-горе организационен проблем. Ето защо е икономически оправдано да се инвестира с създаването и поддържането на обща духовна спойка.

Това е тезата на настоящата статия - инвестициите в изграждане и поддържане на национална идентичност, налагане на морални ценности и духовно развитие на дадена група или нация имат реални и позитивни икономически последици.

Във време на фискална криза, когато инвестициите в културни институции, национални институции, образование и прочие обществени инструменти за налагане на общи морални и духовни ценности, както и за изграждане на национално самосъзнание и идентичност остават на заден план не бива да забравяме, че нация, която избира материалното за сметка на духовното накрая може да се окаже с по-малко и от двете.