Европа не страда от липса на пари, а от твърде много неподвижни пари

Европа не страда от липса на пари. Тя страда от неподвижни пари. Над 33 трилиона евро са общите финансови активи на европейските домакинства. От тях приблизително 10-11 трилиона евро се намират в банкови депозити и кеш. Това е капитал, който формално изглежда защитен, но икономически ерозира. Проблемът не е бедност на спестяванията, а тяхното структурно бездействие.

В продължение на десетилетия европейците бяха възпитавани в един основен финансов принцип: сигурността е над всичко. Спестяванията се държат в банка. Желателно на депозит. Желателно без движение. Този инстинкт има историческо обяснение. Континентът преживя хиперинфлация, валутни кризи, банкови фалити, войни и политически режими, които унищожаваха частно богатство. В отговор Европа изгради системи за защита: регулирани банки, гаранции за депозитите, социални буфери. Кешът в банката се превърна не просто във финансов инструмент, а в символ на стабилност.

Днес обаче тази стабилност има цена. И тя вече не е абстрактна.

В еврозоната средната лихва по домакинските депозити в началото на 2026 година се движи приблизително между 0.5 и 1.2 процента в зависимост от държавата и матуритета. В същото време инфлацията се стабилизира около 2.5-3.0 процента. Разликата между тези числа не е пазарна волатилност. Това е чиста аритметика. Когато инфлацията превишава депозитната доходност, реалната стойност на спестяванията намалява. Балансът по сметката остава номинално непроменен, но покупателната му способност се свива.

Това е европейският депозитен парадокс. Инструментът, избран да защитава стойност, постепенно я подкопава.

Европейските домакинства често възприемат сигурността в номинални категории. Докато числото в банковата сметка не намалява, спестяванията изглеждат защитени. Волатилността се страхува повече от ерозията, защото волатилността е видима, а ерозията е бавна и тиха. Но икономическата сигурност не е въпрос на фиксирано число, а на бъдеща покупателна способност.

Анализ на ЕЦБ: Алчността на фирмите не е причинила скока на инфлацията в еврозоната

Ценови шок в част от веригата на доставки може да доведе до "каскада" и повишени цени в много свързани сектори

Прост пример показва мащаба на проблема. Домакинство с 10 000 евро на депозит при 1 процент лихва и 3 процента инфлация губи около 200 евро покупателна способност годишно. При 50 000 евро загубата доближава 1000 евро годишно. При 100 000 евро надхвърля 2000 евро годишно. Това не са спекулативни загуби. Това е цената на бездействието.

Ако приложим същата логика към 10 трилиона евро депозити, дори 2 процента отрицателна реална доходност означава около 200 милиарда евро годишна ерозия на покупателната стойност в мащаб на еврозоната. Това е скрит трансфер на богатство от спестителите към времето и инфлацията.

Източник: iStock

В същото време европейските капиталови пазари остават относително слабо подкрепени от вътрешни инвеститори. В Съединените щати приблизително 55-60 процента от домакинствата притежават акции директно или чрез пенсионни и взаимни фондове. В еврозоната този дял обикновено варира между 15 и 20 процента, а в някои големи икономики остава под 15 процента. Това означава, че мнозинството европейци не участват в растежа на корпоративните печалби и капиталовите пазари.

Тази структурна разлика има системни последствия. Американските пазари разполагат с постоянен вътрешен поток от капитал чрез пенсионни системи и инвестиционни сметки. Това създава стабилна база от дългосрочни инвеститори. В Европа липсва подобна панконтинентална инфраструктура. Пазарите са по-фрагментирани и по-зависими от външни капитали.

Пазарната капитализация на STOXX Europe 600 се движи около 10-12 трилиона евро. Ако само 5 процента от 10-11 трилиона евро "спящи" депозити бъдат постепенно насочени към акции, това би означавало 500-550 милиарда евро ново търсене. Дори 2 процента преразпределение означава над 200 милиарда евро. Това са суми, които могат да променят ликвидната динамика на европейските борси и да намалят структурния дисконтов коефициент спрямо американските пазари.

Европейските акции традиционно се търгуват при по-ниски съотношения цена към печалба и цена към счетоводна стойност в сравнение със САЩ. Част от тази разлика е секторна, но значителна част е резултат от по-слаба вътрешна капиталова подкрепа и по-висока регулаторна фрагментация. Когато инвеститорската база е ограничена и доминирана от външни потоци, изискваната премия за риск остава по-висока.

Тук се появява стратегическият въпрос. Европа не страда от липса на капитал. Тя страда от липса на капиталова мобилизация. Докато милиарди евро се държат в депозити с отрицателна реална доходност, европейските компании често търсят финансиране извън континента. Това създава парадокс. Спестяванията са вътре в системата, но растежът се финансира отвън.

Инициативи като Съюза на спестяванията и инвестициите целят именно да преодолеят този структурен дисбаланс. ЕС се нуждае от приблизително 800 милиарда евро допълнителни инвестиции годишно, за да поддържа конкурентоспособност спрямо САЩ и Китай. Публичните бюджети не могат устойчиво да запълнят тази празнина. Единственият реалистичен ресурс са вътрешните спестявания.

Голямата ротация на финансовите пазари започна - от победителите към всички останали!

AI вече не е единственото убежище

Пропуснатата цена на кеша следователно не е само индивидуален избор. Тя има макроикономически измерения. Когато капиталът стои неподвижен, иновациите се финансират от външни източници, компаниите се листват на чужди борси, а стратегически сектори стават зависими от външен риск капитал. Европа създава идеи, но не винаги капитализира стойността им вътрешно.

Истинската сигурност не означава просто да запазиш номиналния баланс. Тя означава да запазиш покупателната способност и да участваш в икономическия растеж. В среда на устойчива инфлация, стоенето в кеш не е неутрално решение. То е постепенно намаляване на реалното богатство.

Ако дори малка част от 10-11 трилиона евро депозити бъде насочена към по-продуктивни инструменти, ефектът върху европейските пазари може да бъде структурен. Не чрез спекулативен балон, а чрез постепенно намаляване на дисконта и укрепване на вътрешната капиталова база.

Европа е богат континент по отношение на спестяванията. Въпросът е дали ще остане богат и по отношение на доходността.

Историята показва, че подобни структурни размествания не са теоретични. През 80-те години Съединените щати преживяха дълбока трансформация на пенсионната система и инвестиционната култура. Масовото навлизане на капиталови пенсионни планове и систематичните вноски в акции създадоха постоянен вътрешен поток към фондовия пазар. Това не беше спекулативен балон, а институционализиране на капиталовото участие. Резултатът беше многогодишно разширяване на оценките, понижаване на изискваната премия за риск и формиране на една от най-дългите възходящи фази в съвременната финансова история.

Разликата не беше в това, че американската икономика изведнъж стана по-гениална. Разликата беше в това, че вътрешните спестявания започнаха системно да захранват вътрешния капиталов пазар. Когато домакинствата станаха собственици на корпоративен растеж, оценките се промениха трайно.

Европа днес се намира пред сходна, макар и по-комплексна, структурна дилема. Капиталът съществува. Липсва неговото пренасочване. Ако дори малка част от 10-11 трилиона евро започне да се движи в посока капиталови пазари, ефектът няма да бъде моментален скок, а постепенно свиване на дисконта и изграждане на вътрешна инвестиционна основа.

Пропуснатата цена на депозита не е само изгубена доходност. Тя е пропусната възможност за структурна трансформация.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не представлява съвет за покупка или продажба на финансови активи.