В среда на глобална несигурност, може би най-големият риск носи... кешът!?

Парите не стоят на едно място. Те или работят, или губят стойност. В текущата среда числата започват да го показват все по-ясно.

Контекстът се променя бързо. Данните на JPMorgan показват, че кеш позициите на инвеститорите започват да растат, но остават далеч под нивата от 2022 г., когато след войната в Украйна се наблюдава рязко натрупване на ликвидност. Експозицията към акции спада от 81-ви до 62-ри персентил, но остава значително над дъното от 18-ти персентил през май 2022 г. Това означава, че пазарът се охлажда, но не капитулира. Именно такива междинни фази са исторически характерни за преход между режими, а не за край на цикъл.

Историята тук не е в кеша. Историята е в инфлацията, и тя вече има конкретни измерения.

Петролът се търгува около $93 за барел, което е ръст от близо 63% от началото на годината и над 33% на годишна база. Това е класически инфлационен шок от страна на предлагането. Исторически всеки устойчив ръст на петрола над 30% годишно се пренася директно в транспортни разходи, производствени цени и крайни потребителски цени. Международният валутен фонд изчислява, че увеличение от 10% в енергията добавя около 0,4 процентни пункта към инфлацията. При движение от над 40-60%, ефектът вече не е маргинален, а системен.

Източник: iStock

Тук се появява ключовият макро конфликт. Доходността по 10-годишните американски облигации е около 4,38%, докато инфлационният риск се движи към диапазон от 4%-5% при подобни енергийни условия. Това означава, че реалната доходност се компресира към нула или дори отрицателна територия. В Европа ситуацията е още по-сложна, защото растежът е близо до нулата, а инфлацията остава над целта на ЕЦБ от 2%. Това е дефиницията на стагфлационна рамка.

Именно тук депозитът започва да губи функцията си на защита. Ако депозит носи условно 2-3% лихва, а инфлацията е 4-5%, реалната загуба на покупателна способност е около 2% годишно. За период от 5 години това означава кумулативна ерозия от над 10-12% от стойността на парите.

Историческите данни дават ясна перспектива. В дългосрочен план акциите са генерирали средна годишна възвръщаемост от около 8-10% номинално. При инфлация от 2-3%, това означава реална доходност от 5-7%. Облигациите исторически носят около 3-5%, което при по-висока инфлация често се свежда до нулева реална доходност. Кешът, от своя страна, почти винаги остава под инфлацията в дълги периоди.

Примерът от последните години е показателен. S&P 500 е нараснал с около 15,4% за последните 12 месеца, докато златото е нагоре с около 44%, а петролът с над 33%. В същото време кешът е донесъл доходност близка до краткосрочните лихви, които остават под инфлационните пикове в повечето периоди. Това показва ясно разслоение между активи, които абсорбират инфлацията, и такива, които я изостават.

Пазарът пада без да пада: Защо 5% спад в S&P 500 изглежда като мечи пазар и къде се крие реалната възможност?

Инвеститорите усещат спад, който не се вижда в индексите

Психологическият модел обаче остава непроменен. При несигурност инвеститорите увеличават кеша. Това се вижда и сега. Но кешът има ограничена функция. Той намалява волатилността, но не създава стойност. Когато инфлацията е 5%, кешът трябва да носи поне 5%, за да бъде неутрален. В противен случай той се обезценява.

Пазарите вече започват да отразяват този преход. Цикличните акции изостават, PMI индексите се влошават, а доходността по облигациите се покачва. В същото време се очакват около 65 милиарда долара входящи потоци към акции чрез ребалансиране на мултиактивни портфейли. Това означава, че въпреки несигурността капиталът продължава да търси доходност.

Историческата аналогия с 70-те години дава още по-ясен контекст. Тогава инфлацията в САЩ достига над 10%, а реалната доходност на кеша е отрицателна за продължителен период. Акциите преминават през волатилност, но в дългосрочен план остават един от малкото активи, които успяват частично да компенсират инфлацията. Кешът, от друга страна, губи стойност системно.

Основната теза не е, че пазарите са безрискови. Тезата е, че рискът вече има нова форма. Ако инфлацията е 4-5%, а кешът носи 2-3%, загубата е математически сигурна. Ако акциите носят исторически 8-10%, те остават един от малкото инструменти, които имат шанс да запазят реалната стойност на капитала.

Именно тук се появява идеята за "работещи пари". Не като избор, а като необходимост. Защото в среда на инфлация бездействието също има цена. И тя вече може да се измери в проценти.

Петрол от $150: Инфлационният шок, който Европа трудно може да понесе

Исторически това е нивото, при което петролът престава да бъде просто стока

Как стоят нещата в България?

Българският контекст допълва тази картина и я прави още по-ясна на локално ниво. Инфлацията в страната остава над нивата, при които спестяванията запазват стойност, докато лихвите по депозитите продължават да изостават. През последните месеци инфлацията в България се движи около 2,5-3%, но това е вече след период на значително по-високи нива, а новият натиск от енергията поставя риск тя отново да се ускори. Паралелно с това лихвите по депозити остават ниски, често в диапазона 1-2%, което означава, че дори при текущите нива на инфлация реалната доходност остава около нулата или отрицателна.

Това създава класическа диспропорция. От една страна, банковата система е изключително ликвидна. Депозитите на домакинствата надхвърлят €55 милиарда, като растат с над 20% на годишна база. От друга страна, тази ликвидност не носи реална доходност. Това означава, че значителна част от спестяванията в икономиката са изложени на постепенна ерозия на стойността.

Кредитната динамика допълва картината. Жилищните кредити растат с близо 28% на годишна база, което показва, че част от тази ликвидност вече се пренасочва към активи. Това е типично поведение в среда, в която депозитът не предлага защита. Когато реалната доходност е отрицателна, капиталът започва да търси алтернатива - най-често в имоти или в други реални активи.

Тук се появява и връзката с европейската рамка. България се движи в среда, в която Европейската централна банка е ограничена. При слаб растеж и риск от рецесия, агресивно повишаване на лихвите е трудно устойчиво. Това означава, че депозитните лихви вероятно ще останат под инфлацията и в следващия цикъл. С други думи, настоящият дисбаланс не изглежда временен.

Исторически в България също се наблюдава същият модел. В периоди на по-висока инфлация депозитите губят реална стойност, докато активи като недвижими имоти и акции запазват или увеличават стойността си. Настоящият ръст на кредитирането и активността на пазара на имоти е директно отражение на тази динамика.

Това поставя локалния инвеститор в същата рамка като глобалния. Изборът не е между риск и сигурност, а между различни форми на запазване на стойност. При депозитна лихва от около 1-2% и инфлационен риск от 3-5%, разликата се натрупва всяка година. За период от няколко години това се превръща в двуцифрена загуба на покупателна способност.

В този смисъл българската картина не е изключение. Тя е по-скоро по-чист пример за същия процес - висока ликвидност, ниска доходност по спестяванията и постепенно пренасочване на капитала към активи, които могат да абсорбират инфлацията. Именно в този преход се вижда защо парите започват да търсят движение, а не покой.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.