Съществува клауза при продажбите на европейски облигации, наречена "клауза за колективно действие", пише Малахи Макдермът. Според този пункт: "всички облигации, емитирани от членове на еврозоната, с матуритет от над една година, емитирани след 1 януари 2013 г., имат клауза за колективно действие".

Тази клауза е първата част от една опасна игра на вечен растеж с нулеви спестявания, която Европейската централна банка и Международният валутен фонд играят в момента.

Но първо, какво представлява клаузата за колективно действие (CAC)? Обяснено просто, това е механизъм, с който емитентът на една облигация може законово да понижи нейната стойност в трудни времена, който беше изключително непопулярен през 80-те и 90-те години. Джефри Окамото и други в МВФ и в централните банки обаче твърдят, че страни, които не са могли да се възползват от него, са преминавали през стагнация.

Обикновено за да се стигне до CAC, трябва да има одобрение от квалифицирано мнозинство от притежателите на облигации; това обаче много скоро да се промени, защото най-големият им собственик може да се окаже самата ЕЦБ. Подобно положение е особено вярно в страни като Ирландия и Италия.

CAC за пръв път е използвана в Европейския съюз по време на дълговата криза в Гърция. Тогава се позволи страната да понижи стойността на облигациите си до една трета от тяхната първоначална цена. От своя страна, това доведе до ситуацията, при която всички държавни облигации в еврозоната идват с тази клуза. Така някои облигации вече биха изглеждали като по-непривлекателни за инвеститорите, особено дълговите инструменти на Гърция, Ирландия, Испания и т.н.

Но ЕЦБ има и друг трик в ръкава.

Вече тя е водещият инвеститор, при това - в епичен мащаб. Докато Федералният резерв и Bank of Japan купуват между 20 и 40% от облигациите, емитирани от правителствата на САЩ и Япония, ЕЦБ е значително по-мащабен купувач. Например през 2020 г. тя придоби 50% от дълга, емитиран от Ирландия, а плановете са делът ѝ да нарасне през следващите години.

Според правилата ЕЦБ не може да притежава повече от една трета от всички облигации на Ирландия, но предвид това, че Ирландската централна банка е собственик на само 7,5% от тях и на практика действа като регулирано дъщерно дружество на ЕЦБ, подобни регулации в момента по-скоро са врата в полето.

Въвеждането на Програмата за спешно изкупуване на активи в пандемията (PEPP) означава, че Европейският съюз може да купува облигации въз основа на размера на икономиката на съответната страна членка, а не в рамките на предварително зададен дял от общото и макар че има призиви тази политика да се преустанови след пандемията, щетите от нея вече ще са нанесени.

Всъщност с подобни действия ЕЦБ сякаш се опитва да създаде финансово perpetuum mobile към бездната: те печатат еврото, с което изкупуват облигации с CAC от правителствата, след което правителствата инвестират погрешно това евро и надуват балони. Когато лихвата по облигациите нарасне твърде много, клаузата за колективно действие се активира и се понижава драстично сумата, която задлъжнелите европейски страни трябва да платят. Това позволява на правителствата да "реинвестират" в икономиките и когато те достигнат до определена стабилност, да емитират още облигации.

Но тази вечна машина за увеличаване на консумацията има проблеми. Тук отново ЕЦБ не успява да научи уроците на Федералния резерв. Движените от облигациите банки в САЩ реагираха на кризата с ликвидността по следния начин: когато "се очакваше, че малкото големи банки на Wall Street, които притежават около четвърт от общите резерви на банките в страната, ще ги използват като кредити на репо пазара при увеличаване на лихвата... това не се случи." Мантрата "кешът е цар" идва в съзнанието.

Сега да си предстаавим, че Ирландия и Гърция емитират облигации с CAC. Банките дали ще искат да заемат парични резерви, когато вторият им най-добър начин за съхраняване на стойността са облигации боклуци, които могат да бъдат девалвирани от нищото?

Без да може да продаде тези облигации ЕЦБ ще е принудена да ги задържи и те ще натежат на собствения ѝ платежен баланс, което няма да превърне еврото в невероятно добра инвестиция. Винаги е имало надежди, че понижаването на покупателната способност на еврото чрез програмите за изкупуване на облигации ще подпомогне износа и фондовите борси. Но това също изглежда малко вероятно, ако банките не са склонни да кредитират и "инвестициите" са в ръцете на правителствата.

Единствената посока, към която се е насочила играта на Европейската централна банка, е единствено към миналото - ужасното минало с всички истории какво не трябва да се прави, които се пренебрегват, така че да повторим още веднъж провалите на историята.