"Дигитална Европа" или една удобна илюзия

Европейската комисия отново поставя темата за технологичния суверенитет в центъра на дневния ред. Новият пакет от мерки включва инициативи като Chips Act 2.0, Cloud and AI Development Act и план за превръщането на Европа в континент на изкуствения интелект.

На пръв поглед посоката е напълно логична. ЕС иска да намали зависимостта си от външни доставчици, да контролира по-добре собствените си данни и инфраструктура и да има по-голяма тежест в глобалната технологична икономика. След години, в които Европа видимо изостава от САЩ и Китай в ключови дигитални сектори, подобна амбиция не е просто политически удобна. Тя е необходима.

Само че между заявената цел и реалната технологична независимост има голяма дистанция. Европа може да приема стратегии, да пише регулации и да обявява нови програми, но в много от основните пластове на дигиталната икономика продължава да разчита на технологии, инфраструктура и капитал извън ЕС. Затова дигиталният суверенитет засега остава повече обещание, отколкото факт.

Да замениш една зависимост с друга

Показателен пример дойде в началото на юни 2026 г., когато Европейският парламент обяви, че премахва Google като търсачка по подразбиране от хиляди свои вътрешни компютри и я заменя с френската Qwant. На пръв поглед това изглежда като логична стъпка - европейска институция избира европейска услуга, за да ограничи зависимостта си от американски технологичен гигант.

Като политически жест решението работи. Като технологично решение обаче то е далеч по-спорно.

Причината е, че европейски търсачки като Qwant и Ecosia исторически разчитат в значителна степен на търсещия индекс и инфраструктурата на Bing, който е собственост на Microsoft. Да, те работят по собствен европейски проект за независим индекс чрез European Search Perspective. Но докато този индекс не стане достатъчно развит, мащабен и надежден, зависимостта от американска инфраструктура остава.

Така Европа формално се отдалечава от Google, но не излиза от американската технологична екосистема. Просто заменя една зависимост с друга - по-малко видима за потребителя, но все така реална.

Източник: GettyImages

Същият проблем се вижда още по-ясно при облачните услуги и изкуствения интелект. ЕС говори за "Съюз на данните", за внедряване на AI в администрацията и бизнеса, за европейски модели и собствена изчислителна мощ. В същото време Европа все още няма облачен доставчик от мащаба на Amazon Web Services, Microsoft Azure или Google Cloud. Данните за пазара само потвърждават тази зависимост. Според проучване на Synergy Research Group от 2025 година местните европейски cloud доставчици държат около 15% от европейския пазар на cloud infrastructure services. Останалото се разпределя основно между големите американски хиперскейлъри и по-малки доставчици извън Европа. За първата половина на 2025 г. приходите от европейския пазар на облачна инфраструктура са оценени на около 36 млрд. евро, а за цялата година се очаква ръст от приблизително 24%. С други думи, Европа говори за дигитален суверенитет в момент, в който един от най-бързо растящите технологични пазари на континента остава доминиран от външни играчи.

Това не е въпрос на престиж, а на контрол. Когато публични институции, банки, индустриални компании, медии, стартъпи и държавни системи използват чужда облачна инфраструктура, част от техния оперативен риск се намира извън Европа. Същото важи и за AI услугите, които все по-често се изграждат върху чужди модели, програмни интерфейси и центрове за данни.

Как проблемите на Европа засягат и България

Сривовете на Microsoft Copilot и Bing през юни 2026 г. показаха колко бързо тази зависимост може да се превърне в проблем. Когато подобни системи спрат заради технически дефект или проблем при внедряване, ефектът не остава ограничен до САЩ. Засегнати са и европейски потребители, компании и услуги, които са свързани със същата инфраструктура.

В този смисъл дигиталният суверенитет не може да се мери само с това къде се намират потребителите или къде е регистрирана дадена услуга. По-важният въпрос е кой контролира технологичния гръбнак, без който тя не може да работи.

Тази зависимост не е абстрактен проблем само за Брюксел. Тя се вижда и в българската дигитална икономика.

Една голяма онлайн медия в България например по дефиниция работи в среда, изградена върху глобални технологични платформи. Дигиталната реклама минава през международни системи, измерването на аудиторията често зависи от чужди инструменти, видеото е свързано с платформи като YouTube, а бързата доставка на съдържание и защитата от сривове обикновено изискват външни услуги за разпространение на трафика и облачна инфраструктура извън България.

Това не е слабост на конкретна компания, а нормалният начин, по който функционира съвременният интернет бизнес. Същото важи за онлайн магазини, финтех компании, софтуерни фирми, стартъпи и почти всяка организация, която иска да работи бързо, сигурно и в по-голям мащаб. Глобалните платформи са удобни, надеждни и често икономически най-разумният избор.

Източник: iStock

Проблемът започва там, където удобството се превръща в структурна зависимост. Ако рекламата, измерването, видеото, облакът, AI инструментите и част от защитата на една дигитална услуга зависят от външни доставчици, тогава местният бизнес може да бъде засегнат от решения, сривове, промени в условията или регулаторни конфликти, върху които няма почти никакво влияние.

България има собствен капацитет, но...

Именно затова български примери като INSAIT и BgGPT са важни. Те показват, че в България има капацитет за работа по сериозни технологични проекти, включително в сферата на изкуствения интелект и езиковите модели. Това е правилната посока - не просто да се използват готови външни решения, а да се изграждат местни знания, експертиза и продукти, които стъпват върху български език, български данни и български екипи.

В същото време и тук се вижда колко трудно е да се избяга напълно от глобалната технологична верига. BgGPT е добър пример за локална разработка с български фокус, но стъпва върху отворения модел Gemma на Google - детайл, който звучи почти като малка ирония в дебата за технологичния суверенитет. Това не обезценява проекта. Напротив, показва прагматичния път, по който малки пазари като българския могат да създават полезни решения. Но също така напомня, че отделни успешни инициативи не са достатъчни, за да решат проблема с облачната инфраструктура, хардуера, центровете за данни, рекламните технологии и глобалните платформи, върху които работи европейската дигитална икономика.

А технологичният гръбнак започва много по-дълбоко от приложенията, които виждаме на екрана. Започва от кабелите, центровете за данни, мрежовите възли, облачните платформи и хардуера.

Европа има силни телекомуникационни компании като Deutsche Telekom и Orange. Те са важни играчи в наземната свързаност и националните мрежи. Но глобалният интернет отдавна не се изчерпва с местните телекоми. Подводните кабели, които свързват континентите и носят огромна част от международния трафик, все по-често се финансират и контролират от американските технологични гиганти.

Подобна е ситуацията и при центровете за данни. Франкфурт, Париж, Дъблин и Амстердам са сред ключовите точки на европейската дигитална икономика, но значителна част от тази инфраструктура се управлява от глобални компании като Equinix и Digital Realty. Европа има регулации, национални органи и правила за данните и конкуренцията. Но собствеността и управлението на инфраструктурата са друг тип власт. В технологичната икономика тя често се оказва решаваща.

При полупроводниците картината е по-нюансирана. Европа има реални силни страни, най-вече чрез нидерландската ASML - компания, без чиито машини за литография модерното производство на най-сложните чипове би било почти невъзможно. Това е стратегическо предимство и ЕС правилно го разглежда като част от опита да си върне позиции в производството на полупроводници.

Но едно силно звено не прави пълна технологична независимост. Масовото производство на най-авангардните чипове остава концентрирано основно в Тайван, Южна Корея и САЩ. Дизайнът на най-мощните AI процесори е доминиран от американски компании като NVIDIA и AMD. А изграждането на конкурентна полупроводникова екосистема не става само с няколко фабрики, субсидии и добре написани цели.

Източник: EPA/БГНЕС

Това е процес, който изисква десетилетия натрупване на знания, доставчици, инженери, клиенти, капитал и производствена дисциплина. Европа може да навакса част от изоставането, но трудно ще го направи със скоростта, с която се приемат политическите документи.

Тук се появява и по-старият проблем на ЕС - силата му да регулира често изглежда по-голяма от способността му да създава глобални технологични шампиони. Digital Services Act, Digital Markets Act, AI Act и Cyber Resilience Act вече променят начина, по който големите технологични компании работят на европейския пазар. В много отношения това е необходимо. Без ясни правила дигиталната икономика лесно се превръща в среда, в която най-големите играчи диктуват условията.

Регулация без граници и без резултати

Но регулацията има граници. Тя може да ограничи злоупотреби, да отвори пространство за конкуренция и да защити потребителите. Не може обаче сама да създаде европейски Google, Microsoft, Amazon или NVIDIA.

Европа често говори убедително за контрол, стандарти и защита на данните. Много по-трудно ѝ е да изгражда компании, които растат бързо, поемат голям риск и се превръщат в глобални технологични лидери. Причините са добре познати - фрагментиран капиталов пазар, по-предпазлива инвестиционна култура, по-бавен достъп до финансиране, различни национални режими и по-малко големи технологични клиенти.

Резултатът е, че много европейски стартъпи стигат до определен мащаб, след което търсят капитал, клиенти или изчислителна мощ отвъд Океана. Така Европа се оказва в особена позиция: тя регулира глобалната технологична икономика, но твърде рядко я води.

Затова решението на Европейския парламент да замени Google с Qwant е добър символ, но и добър пример за ограниченията на европейския подход. То е видимо, политически разбираемо и комуникационно удобно. Само че истинският технологичен суверенитет не е въпрос на лого в браузъра.

Той е въпрос на собствена инфраструктура, собствени търсещи индекси, собствени облачни платформи, собствени AI модели, достъп до чипове, капитал за растеж и компании, които могат да се конкурират глобално.

Европа има право да иска по-голяма независимост. Всъщност тя няма особен избор. В свят на геополитическо напрежение, технологични блокове и все по-силна зависимост на икономиката от данни и изчислителна мощ дигиталният суверенитет вече не е абстрактна тема.

Но той няма да дойде само от нови пакети, директиви и стратегически документи. Нито от символични промени в институционалните компютри. Ще дойде, ако Европа започне да инвестира, строи и развива технологични компании с постоянството, което досега по-често е показвала в регулациите, отколкото в индустриалната политика.

Дотогава "Дигитална Европа" ще остане проект с правилна посока, но с твърде много чужди основи под себе си.