„Ние сме свидетели на една световна война на валутите и едно всеобщо отслабване на националните парични единици. За нас, това е реална заплаха тъй като намалява нашата конкурентоспособност"

Guido Mantega, финансов министър на Бразилия.

В периодите на слабо търсене, страните, които емитират девизи за резерви се впускат във валутна експанзия, докато тези, които не емитират, реагират с интервенции върху собствените валути. Страните като Бразилия, които не са нито между първите нито желаят да подражават на вторите, виждат, че курсът на тяхната валута се повишава непрекъснато и се страхуват от последствията.

Конфликти между валутите не възникват за първи път. Преди двадесет и пет години, септември 1985, представителите на правителствата на Франция, Западна Германия, Япония, САЩ и Великобритания, заседаваха в Плаца Хотел - Ню Йорк. Тогава те се споразумяха да действат съвместно за постепенното обезценяване на американския долар. Няколко години преди това, през август 1971, президентът на САЩ Ричард Никсън наложи една свръх такса от 10% върху вноса и сложи край на конвертирането  долар - злато. Тези две събития, още тогава подчертаха волята на американците да обезценят долара за да избегнат конфликтите. Днес те желаят същото но обстоятелствата са различни. Сега център на общото внимание не е един послушен съюзник, каквото беше Япония, а втората световна суперикономика - Китай. За съжаление, когато два слона с такъв ръст се борят, неизбежно някой от зрителите бива стъпкан.

Къде са корените на този конфликт?

Никоя от шестте страни с големи икономики - САЩ, Япония, Германия, Франция, Италия и Великобритания не успя да достигне през второто тримесечие на тази година нивото на нейния БВП от първото тримесечие на 2008 година. Днес, постиженията на техните икономики са с около 10% по-ниски от тези в миналото. Съществува свръх предлагане. Един от показателите за него е намалението на скритата инфлация с около 1% в САЩ и еврозоната. Явно, дефлациятя започва да се надига и тези страни се надяват да я овладеят като релансират икономическия растеж чрез експорта. Това се отнася, както за страните, които имат търговски дефицит (САЩ) така и за тези, които имат бюджетни излишъци (Германия и Япония). Но един икономически растеж, който се основава изключително върху експорта, може да се осъществи само ако купувачите, в случая изплуващите страни, се насочат към дефицити на текущите сметки.

В предвижданията си Институтът за международни финанси във Вашингтон посочва, че до края на годината нетният поток на частни външни капитали към изплуващите страни ще достигне 746 млрд. долари. Този внос на капитали, трябва да бъде частично компенсиран от 566 млрд. долари, нетен износ на частни капитали от същите страни. До края на годината външният баланс на изплуващите страни ще регистрира излишък на текущите сметки от 320 млрд. долари и общо един търговски излишък от 535 млрд. долари. Явно, без държавна интервенция това ще бъде невъзможно, защото на теория текущите сметки трябва да уравновесят нетния внос на капитали. В противен случай уравновесяването трябва да се извърши чрез повишаване на обменния курс. В крайна сметка, изплуващите страни ще трябва да разрешат проблема като регистрират дефицити на текущите сметки финансирани от притока на частни капитали от богатите страни.

За съжаление, това естествено уравновесяване продължава да бъде нарушавано от увеличението на валутните резерви, което в същност представлява принос на обществени капитали. В периода януари 1999 - юли 2008 г., официално известните световни резерви нараснаха от 1615 млрд. долари на 7534 млрд. - едно невероятно повишение от 5919 млрд. долари.

В периода юли 2008 - февруари 2009 тези резерви спаднаха с 472 млрд. долари. По всяка вероятност, те са били използвани за смекчаване на последиците от кризата. Но този спад представлява едва 6% от обща сума на резервите преди кризата. Още повече, че между февруари 2009 и май 2010 тези резерви отново нараснаха с 1324 млрд д., за да достигнат една обща сума от около 8385 млрд. долари. Явно, меркантилизъмът не е умрял!

Китай е страната, която интервенира най-много във валутните пазари. Естествено, след като той притежава 40% от регистрираната от февруари 2009 насам акумулация. През юни тази година китайските резерви достигнаха 2450 млрд. долари, което представлява 30% от общата световна акумулация и 50% от китайския БВП. Това натрупване на резерви трябва да бъде прието като едно гигантско субвенциониране на износа. Никога до сега в историята на човечеството, една супер икономика не е било в състояние да отпусне такъв заем на друга супер икономика. Противно на това което счита една част от американския конгрес, една такава интервенция върху валутния курс няма нищо общо с валутна манипулация. Една уравновесяваща корекция е винаги възможна чрез промени на цените и вътрешните разходи. Този аргумент би могъл да бъде още по-убедителен, ако Китай не продължава да прави всичко възможно за премахване на естествените инфлационни последици от неговите валутни интервенции.

John Connally, секретар на трезора по времето на Ричард Никсън, се обърна към европейците с прочутата фраза: „доларът е нашата монета и вашата грижа". Днес китайците заемат същата позиция. При липсата на валутни корекции, ние сме свидетели на една валутна война. САЩ се стремят да предизвикат инфлация в Китай, а Пекин иска да тласне САЩ към дефлация. И двата лагера са убедени, че правото е на тяхна страна. За сега никой не е победител, но останалият свят изпитва последствията от тази война.

Не е трудно да се разбере гледната точка на китайците. Те искат да избегнат на всяка цена пагубната съдба на Япония след споразуменията в Плаца Хотел. Между една експортна конкурентоспособност намалена от силното повишение на курса йена и американския натиск за намаление дефицита на текущите сметки, Япония вместо да предприеме структурни реформи, които се налагаха, се впусна в една огромна валутна експанзия, чийто балон скоро се спука. Япония, която до 90-те години беше световен лидер, потъна в маразмите.

Естествено, в очите на китайското правителство, такава перспектива би се оказала катастрофална. Но в същото време трудно може да се предвиди една солидна и трайна конфигурация на световната икономика, без значителни потоци на капитали от богатите страни към останалата част на света. Естествено, това мъчно ще се осъществи, ако Китай, водещата най-динамична икономика от изплуващите страни, продължава да бъде най-големият износител на капитали.

Необходимо е да се намери изход към така необходимите световни равновесия. Това ще изиска не само воля за коопериране, която сега липсва, но и едно по-голямо богатство на идеи за национални и международни реформи. Ние все още не можем да бъдем оптимисти. Защото един свят ръководен от протекционизма има всички шансове да завърши зле!

След срещата на Г 20 в Сеул

Световната валутна система (СВС) трябва да се реформира. Задачата не е лесна и мотивите са трудни за разбиране. От двадесет години никой не се интересува от този въпрос. Американците, за които реформата на СВС означавала край на господстващата роля на долара, не проявяват ентусиазъм. Китайците, които първоначално лансираха идеята, нямат конкретни предложения, а европейците са погълнати изцяло от техните вътрешни проблеми.

Амбициите за реформи са оправдани. Но те съдържат четири проблема, които трябва да се решат. Първият проблем са отношенията между обменните курсове. От десетилетия, валутите на напредналите страни се колебаят свободно помежду си. Това не е така за изплуващите и развиващите се страни. Много от тях са здраво свързани с долара, други с еврото. Често фиксираните курсове са под реалната оценка (какъвто е случаят с Китай) или над нея (случаят с Аржентина). Съжителството между обменните режими е трудно поради съществуващата нестабилност, която има тенденция да се прехвърля върху плаващите валути (еврото и отскоро латиноамериканските валути). Явно, системата трябва да се преустрои. Пробният камък е обменният режим на юана. Китайците съзнават, че не могат да оправдаят настоящия режим, но отказват да го променят.

Вторият проблем е въвеждането на дисциплина в националните валутни политики с цел да се избегнат изкушенията за износ на безработица или инфлация. Когато царуваше златния еталон, валутната дисциплина се налагаше автоматично. При плаващите курсове това го няма. От известно време се е наложило едно имплицитно правило, според което всяка централна банка е свободна да действа по свой начин, стига стабилността на инфлацията в собствената и страна да бъде осигурена поне средносрочно.

Това правило може да предпазва от свръхреакции на обменните курсове, но не е достатъчно в периодите на дефлация. Американският федерален резерв (FED) изтъква, не без аргументи, чe инжектирането на 600 млрд. долари ликвидност в националната икономика е напълно съвместимо със стабилността на цените. Европейците го считат за липса на коопериране. Те държат да се упражни това, което жаргонът нарича „надзор". Естествено, това е задача на МВФ. Но, за съжаление, той не може да налага санкции. Това биха могли да го сторят Г 20. Но нито САЩ нито изплуващите страни имат афинитет към колективната дисциплина.

Третият проблем е международната ликвидност. Финансовите потоци са твърде нестабилни. Един път, изплуващите страни са залети от вносни капитали, друг път - те са изправени пред брутални оттегляния. В първия случай, за да избегнат поскъпването на тяхната валута, а във втория - за да избегнат нейния провал, тези страни акумулират обменни резерви, две трети от които са в долари. Докато преди десет години тези резерви бяха 6% от световния БВП, днес те достигат 15 на сто.

Това акумулиране задържа търсенето и стана една от скритите причини за кризата. За да се сложи край на тази ситуация, самоосигуряването чрез натрупване на резерви трябва да стане излишно чрез гарантиране на достъп до международни кредитни линии в случаите на брутално оттегляне на частни капитали. МВФ започна да го прави, осигурявайки кредити без стриктни условия. Но по-голямата част от страните, предимно в Азия, предпочитат едно скъпо самоосигуряване пред една взаимопомощ, която считат за твърде несигурна.

Четвъртият проблем е обвързването между централните банки. В момента, тези банки се безпокоят единствено за инфлацията в собствените си страни. Изведнъж се оказа, че глобалната инфлация, която също е резултат на поскъпването на първичните ресурси е трудна за овладяване. В дефлационната среда на последното десетилетие, това не беше толкова опасно. Но сега, в контекста на увеличението на цените на основните продукти, глобалната инфлация се превръща в сериозен проблем. Ето защо Роберт Зелик, президент на Световната банка, предложи да се възстанови ролята на златото. Идеята е абсурдна (Кейнс го наричаше „варварска реликва"), но проблемът е реален.

Валутният режим наподобява на една политическа конституция. Той определя правилата на играта. Но реформирането на световната валутна система е далеч по-трудно, отколкото изменението, на която и да е държавна конституция.!

Федералният резерв и Централната европейска банка: двойната грешка

Федералният резерв на САЩ (ФЕД) и Централната  европейска банка (ЦЕБ) следват противоположни стратегии. Изправен пред спадането на инфлацията до 1% и стабилизиране на безработицата в САЩ (9% през октомври), която той счита за носител на дефлация, ФЕД започна да създава наличности по всички азимути: натиск за намаление на дългосрочните лихви; девалвация на долара; допълнителни емисии, за да затвърди намалението на данъците от епохата Буш. Изправена пред неуспеха на икономическото оживление и заета с грижите за оцеляването на еврото, ЦЕБ остава пасивна и продължава да прилага извънредните мерки за лихвата и ликвидностите от 2008 година.

Федералният резерв се ангажира в една програма за „квантитативна гъвкавост", която до средата на 2011 г. трябва да достигне активи за 600 млрд долара. Така той ще застане начело на един потфейл от активи с обща стойност 17% от БВП на САЩ и ще го издигне като първи собственик на американски титри в света.

Тази програма е излишна. Като се държи сметка за демографското развитие, размерът на реланса през 2009 г., гъвкавостта на структурите и актьорите, рискът от дефлация в САЩ е нулев. Икономическият подем в страната започна със създаването на 1 милион работни места от края на 2009 г., повишаване на заплатите, увеличение на инвестициите, и постепенното ликвидиране дълговете на домакинствата (от 140% на 130% от наличните доходи).

Тази програма не е ефикасна. Наливането на ликвидности няма да предизвика никакви ефекти върху реалната икономика и конкурентоспособността. Преди всичко, то ще стимулира създаването на спекулативни балони върху първичните суровини и активите и ще предизвика една инфлация подобна на тази от началото на 70-те години, когато между 1968 и 1972 ликвидностите в долари се удвоиха.

Тази програма е опасна. С нея Федералният резерв рискува да сгромоляса долара. Конкуриращата девалвацията на националната монета, подобна на тази, която Рузвелт реализира през 1933 г., е пагубна за валутните операции и световните плащания. Изправени пред ревалвацията на техните валути (която достигна 40% за бразилския реал) и силния приток на долари, изплуващите страни засилиха протекционните мерки, контрола върху капиталите (Индонезия, Южна Корея, Бразилия, Тайланд) и валутните контра манипулации (Китай). Централната банка на Китай увеличи задължителните резерви на банките, за да подържа паритета на юана.

В противоположност, Централната европейска банка остана инертна пред имплозията на еврозоната. Противно на САЩ и с изключение на Германия, в ЕС съществуват реални условия за дефлация. Върху Европа тежат демографският спад, хилавият икономически растеж, масовата безработица, свръхзадлъжнялостта и намалената конкурентоспособност. В тази ситуация, надценката на еврото превърна еврозоната в променлива единица за регулиране на световния икономически растеж. Освен това, икономиките в еврозоната постепенно се раздалечават. Става все по-ясно, че страните от периферията, Гърция, Ирландия и Португалия няма да избегнат реструктурирането на техните дългове.

Изправена пред растящите заплахи, ЦЕБ продължава да води една твърде рестриктивна парична политика, която отрича нулевата лихва и ограничава квантитативните мерки (60 млрд. евро). Рестриктивната парична политика, заедно със строгата бюджетна дисциплина, въвличат континента в дефлация, която се изразява главно с абсурдната надценка на еврото, която нарушава равновесието на банковите системи и разклаща най-нестабилните страни. Поради слабостта на институциите и неподходящата валутна стратегия, ЕС все повече се утвърждава като болния човек на световната икономика.

Въпреки че са антагонистични, стратегиите на Федералния резерв и Централната европейска банка проявяват една и съща грешка. Техните действия вместо да се ръководят от икономически съображения се ръководят от политически идеологии. Федералният резерв иска да релансира икономическата активност и заетостта с риск да предизвика създаването на балони и поощряване на протекционизма, докато ЦЕБ засилва вътрешните напрежения в еврозоната, които увеличават структурните неравновесия на глобализацията и опасностите за фалит на централните банки.

Федералният резерв и ЦЕБ носят главната отговорност за грешките на валутната политика и недостатъците на регулирането, които доведоха кризата. Все още не е късно да се изправят грешките от миналото за доброто на световната икономика.

От Женева специално за сп."Икономика"

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo