Манифест за спасяване на свободния пазар

Уорнър изтъква, че сегашната криза, която е най-екстремното икономическо явление на най-новото време, преобърна с главата надолу удобните и самодоволни гледища на Запада за света. Политиците, бизнес лидерите и финансистите следва да положат повече усилия, за да открият правилните решения - така че финансовата криза да не прерасне в също толкова страшна социална и политическа катастрофа.

Действително, ако доходите на населението спаднат в същата степен, в която се срина фондовият пазар, мнозина дори в най-богатите общества ще бъдат обречени на бедност. Съзнавайки това, британският коментатор говори за опасност от взрив на социално недоволство заради покачващата се безработица. Недоволството може да застраши самото съществуване на обществата със „свободен достъп", счита Уорнър.

Първи принцип за политиците в целия свят следва да е запазването на принципите на системата на свободния пазар, твърди Уорнър. Изглежда тъкмо нерегулираните пазари ни доведоха до сегашната криза - но без свободата на пазара, обществото ще се доминира от корумпирани политически и икономически елити, които ще изблъскат по-малко облагодетелстваните и ще лишат икономиката от нейната креативност и способност за иновации.

Очевиден е рискът от изоставяне на принципите на свободния пазар, вече се прокрадва търговски, финансов и трудов протекционизъм. Липсата на регулация позволи на финансовите пазари да беснеят, в следствие на което анти - капиталистически настроения се надигат в целия свят. Но не системата на свободните пазари бе тази, която се провали, счита Уорнър. По-скоро системата на свободните пазари загуби съзнанието за своите социални и етични цели, стана корумпирана - и следователно опасна и нечестна.

„Във всяка криза има и възможност. Тежката кредитна криза даде на политиците уникална възможност за действия с интернационален обхват. Само преди една година възможността за глобално сътрудничество и финансови реформи изглеждаше безкрайно далеч. Сега при срещата на Г 20 през април в Лондон има подготвен трамплин за общо действие. Възможността трябва да се използва".

Светът е поел с бързи темпове по низходящата спирала на срива на кредита и търсенето, с нарастваща безработица. Картината е толкова мрачна, че вече не е ясно какво е причина, а какво - следствие, изтъква Джереми Уорнър. Авторът изрежда десет точки от манифест, насочен към преодоляване на кризата, но и към дългосрочно реформиране на системата.

1. Да се пристъпи към потушаване на пожара. Парадоксално, борбата с кризата се осъществява с помощта на онази отрова, която доведе кризата - прекомерната задлъжнялост. Правителствата в целия свят, подкрепяйки банковата си система и прилагайки фискални стимули, просто подменят един вид дълг с друг. Публичният дълг заменя частния дълг, който при това вече не е и достъпен. Следователно кредитният риск се социализира, с безпрецедентен мащаб, оставяйки пред бъдещите данъкоплатци големи задължения.

Според Уорнър, тези последици са нежелателни, но са напълно необходим отговор на кризата, без който банковата система щеше да фалира, а скоро след това щеше да се зароди класическа дефлационна спирала с бързо нарастваща безработица. Дори банките да спират да отпускат кредити, държавата следва да се намеси като алтернативен кредитор от последна инстанция. Следователно недопустими по-рано нива на публичен дълг ще станат неминуеми и може би те ще са част от лечението.

2. Да се възстановят стабилните пари. В средносрочен план правителствата да си поставят ясни цели за връщане към балансирани бюджети и намаляване на публичния дълг. В противен случай пазарите ще загубят доверие в способността на правителството да плаща дълговете си - както стана с банките. Следователно правителствата ще трябва да плащат „наказателни лихви", което ще оскъпи помощта за икономиката.

Всеки опит да се приложи „количествено отпускане" - технически термин за печатане на пари като начин на финансиране - трябва да се прилага с невероятна предпазливост. Историята ни дава много примери за бедствени инфлационни последици. Макар сега завръщането на инфлацията да изглежда най-малкия ни проблем, то не е за пренебрегване.

Завръщането към принципа на стабилните пари вероятно ще наложи повишаване на данъци и намаляване на публичните разходи. По същия начин както правителствените разходи нарастват с цел преодоляване на кризата на кредита, публичният сектор трябва „да помогне да се понесе болката от корекцията", счита Уорнър. Трябва да се приложат реални съкращения на заплатите и пенсиите в публичния сектор, за да се отговори на съкращенията в частния.

3. Национализиране на банките - директната национализация може би е единственият начин да се възстанови ролята им на трансформатори на краткосрочни депозити в дългосрочни кредити за бизнеса и домакинствата. Не е задължително за всички страни, но за САЩ и Великобритания вече е приключило наполовина.

Национализация е дума, събуждаща спомени за социализъм и държавен контрол. Уорнър има предвид друго: да се прочистят и реструктурират банките, лошите активи да бъдат поместени в дългосрочен фонд, а „добрите банки", към които доверието на пазара ще се възвърне, да се пуснат отново на фондовата борса.

4. Да се приключат успешно преговорите от кръга Доха. Протекционизмът отново изниква, заплашвайки да дестабилизира международните отношения. Като гъби никнат предложения за предпазване на работни места и индустрии в страните - от стоманените данъци на Индия до „Купувай Американското" във фискалните стимули на Обама. Тук се изисква политическата воля на няколко страни: на САЩ, Бразилия, Индия и Франция, за да се потвърди ангажимента към свободната международна търговия в Световната търговска организация.

Без свободна търговия по света, политическият екстремизъм и международните конфликти стават почти неизбежни, счита Уорнър. Ако бъдем реалисти, сега страните действително се нуждаят от мерки за подкрепа на своите ключови стратегически индустрии с изгодни кредити или субсидии. Временно това трябва да бъде разрешено, оформено като международно съглашение - след което отново да се тръгне към безпрепятствена международна търговия.

5. Да се въведат анти - циклични мерки. Правителствата бързо да отменят капиталовите изисквания от Базел, които разрешават на банките да отпускат кредити с широка ръка във време на бум и да затягат кесията по време на криза. За про-цикличните свойства на системата трябва да се винят не само банките, но и правителствата, регулаторните органи и централните банки. Централните банкери трябва да поемат контрола не само на инфлацията и цените, но също и на кредитния ръст и цената на финансовите активи.

6. Да се намалят капиталовите дисбаланси. Правителствата трябва да понесат отговорността за това, че консуматорството на Запада беше финансирано с капиталови излишъци и спестявания на Изток. Като цяло Китай финансираше останалия свят да купува китайските стоки. От години се говори, че това е неустойчиво, но в крайна сметка това се превърна в норма - която завърши с най-големия кредитен балон, който светът някога е виждал. Сега не само страните с дефицити, а и страните с излишъци трябва да плащат. Разменният курс на китайския юан трябва да бъде освободен, счита редакторът на The Independent.

7. Да се наложи корпоративна отговорност. Банкерите да полагат нещо като Хипократовата клетва - или да могат да бъдат привеждани под персонална отговорност за фалити, вкл. конфискация на тяхното имущество.

8. Възмездие. Криминално разследване за ексцесиите, които са ставали в банковата система. Някои банкери да бъдат пожертвани, за да не се създаде усещането, че има един закон за бедните и друг закон за богатите. Око за око.

9. Да не се забравя за измененията в климата.

10. Да се реформират международните институции.


Коментар на българския редактор: Манифестът на Джеръми Уорнър изразява опасението, че принципите, ръководили политическата риторика на Британия от началото на XIX век насам, могат да изчезнат в острата критика, която се надига срещу „свободата по целесъобразност": възможността за несмущавана експанзия за големите играчи, предоставяна от властващата либерална идеология.

Ще е нужен много по-задълбочен аналитичен труд, който да направи разграничението между икономическа свобода като условие за креативност и иновации, и икономическа анархия, липса на ограничения за най-големите финансови актьори.

В ангажираната реч на Джеръми Уорнър, ценна с глобалния си подход, има някои вътрешни противоречия: авторът сам долавя противоположните съвети, които дава с точка 1 и 2 от манифеста си. Точки 7 и 8 са важни, но граничат с популизъм. Относно точка 9, свободният пазар доказа, че не може да се справи сам и предвид състоянието на околната среда (това е нещо повече от климат или „глобално затопляне") не може повече да се експериментира. Точка 6 противоречи на точка 4, а в точка 5 авторът ясно посочва, че разчита на държавата като основен гарант, който да поддържа свободната от държавна намеса свободна търговия. Точка 10 от манифеста на Уорнър е най-съществената и всъщност борбата с глобалната криза трябва да започне от нея.

Уорнър има право, когато говори за опасност от доминиране в обществото на корумпирани политически и икономически елити, ако свободният пазар бъде загубен. Един от най-големите съвременни мислители на социалистическата школа, Оскар Ланге, сам признава, че не може да намери решение на проблема за качеството на хората, които управляват в доминираната от държавата икономика.

В тази връзка си заслужава да се запитаме, имало ли е някога в някоя от големите държави - икономики, система на свободната икономика, свободна от доминирането на политически елити? И да се е случвало подобно нещо, то се е дължало по-скоро на извънредни в морално и обществено отношение личности, а не на природата на системата.

Следователно борбата за „съхранение на сегашната икономическа система за бъдещите поколения" трудно може да се нарече борба за свободна икономика. Не трябва да очакваме, че под знамето на подобен манифест ще се съберат много повече хора от тези, които бяха досега облагодетелстваните.