„Прелет" над дискусията за избирателната система в България

На първо и най-важно място, трябва дебело да се подчертае, че

смяната на избирателната система води до промяна на партийната система

Вече имах възможност да напиша някои неща по въпроса в сайта news.bg. Тук ще се опитам още един път да разгледам проблема в достатъчно синтезиран вид.

Избирателната система се въвежда в зависимост от целта, която законодателят иска да постигне.

Ако се търси оформяне на двупартийна система, като във Великобритания - необходимо е въвеждане на мажоритарни избори с относително мнозинство.

Ако целта е да се стигне до блокова партийна система, като във Франция - налага се въвеждане на мажоритарна система с абсолютно мнозинство.

При желание за по-фрагментирани парламенти с много фракции и коалиционни правителства се въвежда пропорционална система.

Нещата се развиват в съответствие с т. нар. "Закон на Дюверже" - "Видът на избирателната система предопределя вида на партийната система в дадена страна"[1]. Никой не е отменил валидността на Закона на Дюверже за България. Нещо повече - у нас той става все повече валиден.

Времето на "изборите - референдуми", формиращи абсолютни мнозинства отмина. Пропорционалната система заработи точно така, както се очаква от нея. Махалото не се люлее между отричането на тоталитарното минало и бягството в носталгията по него.

Периодът 1994 - 2001 г., отдавна е история. Изборите, проведени през 2001 г., също са история. Вече няма фигура, която да внесем от чужбина, за да олицетворява протестния вот срещу "политическия елит на прехода". Ако бъде запазена, съществуващата пропорционална система ще продължи да генерира раздробени парламентарни състави. Няма да могат да се събират така любимите на политиците от времето на прехода абсолютни мнозинства.

Някой може да каже: такава е европейската практика, типична за редица от по-малките държави в Европейския съюз. Това е факт, но едновременно с това, трябва с огромна болка да признаем, че и по този показател сме "европейци, ама не до там ...".

Смисълът на коалиционните правителства по принцип е в постигането на по-консенсусни за обществото управленски решения и във взаимния контрол между коалиционните партньори. Точно тук европейската теория и практика на коалиционно управление се разбиват в българската реалност. За огромно съжаление, при нашите родни коалиционни правителства се наблюдава не взаимен контрол, а "феодализация" на министерските ресори.

Въвежда се принципът - "не гледай в канчето на коалиционното си другарче, простирай се в рамките на квотата си и не се интересувай, какво правят партньорите ти". В последното няма никакво преувеличение. Мисля, че това се осъзнава най-добре от министър-председателя, който се опитва да излезе от този капан, но времето до края на мандата е малко. Точно принципът на "феодализация" на ресорите е една от основните причини за огромните проблеми с "усвояването" на европейските фондове.
(Последното, разбира се в комплект с недостига на "административен капацитет", със "зетьо - шуро - баджанащината" и още куп други нещастия).

Така се ражда и метафората за коалиционното правителство като "триглава ламя".

Бедата с "триглавата ламя" обаче не е в броя на главите й

а в типично българското извращаване на стартовата идея.

В страните, които традиционно се управляват от коалиционни правителства, идеята е, че така ще се стига до по-представителни и по-консенсуни решения при засилен взаимен контрол. Там си имат и "четириглави лами" ... Само че, при нас всяка глава феодализира своя участък от пещерата - т.е. управляваните от нея ресори. Точно формули от типа "3-5-8", при които това означава не само разпределението на портфейлите в Министерския съвет, но и "даване на ресорите на изполица", са убийствени за нормалното функциониране на политическия живот.

Така ставаме свидетели на действията на министри, които не изпитват в достатъчна степен респект (а защо не и известен страх ...) от министър- председателя си. Шефът на правителството ги подсеща да понамалят безобразниченето, което се вижда чак от Брюксел, но министрите си знаят, че има формула "3-5-8" и не се стряскат особено от прекия си началник. Дано поне започнат да се стряскат от появата на ДАНС „на държавния паркет".

При нарасналия интерес и на Брюксел, и на Вашингтон към теорията и практиката на българската корупция, може да им се наложи да започнат да правят разлика между "коалиционния танц" и появилия се по външна рецепта ... ДАНС.

Наблюдавайки "феодализацията", публиката все повече се погнусява от идеята за коалиционни правителства, а от там и от тяхната първопричина - пропорционалната система.

От друга страна, много хора не си дават труда да вникват в проявленията на "Закона на Дюверже". Те просто разглеждат пропорционалната система единствено като инструмент за прокарване на волята и съответно - на листите на партийните ръководства. Дълбоко вкоренена в общественото съзнание е идеята, че пропорционалната система пълни парламента с търтеи, угодни на партийните върхушки.

Последната констатация е ключът към обяснението на желанието на мнозина от "силните на деня" да бъдат възприемани като поборници за въвеждане на мажоритарна избирателна система или поне на "мажоритарни елементи" при изборите. Същите тези "силни на деня", обаче задължително трябва да отговорят поне на три въпроса преди да литнат на крилете на "мажоритарната идея".

На първо място - що се отнася до търтеите, не е ли все едно дали те ще бъдат избрани мажоритарно или пропорционално ?

Писъкът : "не искам да гласувам за партийна листа, искам да гласувам за личност"

е до болка познат на всички и показва единствено, че пищящите не четат имената в листите, което си е техен личен проблем, да не кажем вина.

Всъщност, ако ще се гласува за личности, пропорционалната система е много по-взискателна към селекцията, защото човек може да не гласува за дадена листа само заради един-единствен кандидат. Обратният случай - избирателят да гласува за цяла листа от "търтеи" само заради един - единствен "суперкандидат" е много по-малко вероятен. Тогава, при коя система партиите са по-уязвими от лошите качества на кандидатите си?

Второ, знаят ли ратниците на мажоритарната система, които разчитат, че тя ще отвори път на така желаните "независими кандидати с качества", че точно тя обслужва изключително добре ... големите партии. Нещо повече, мажоритарната система с относително мнозинство, действа като пестицид за по-малките партии. Разликата в съдбата на либералните партии във Великобритания и Белгия е нагледен пример за ефекта на "мажоритарността".

В крайна сметка, ние можем да негодуваме срещу търтеите си, колкото пожелаем, но те са си наши - родни. Освен Симеон Сакскобургготски, други политици от чужбина не сме внасяли. (Жорж Ганчев си е наш - "страшно наш, като блиндаж", както беше писал поетът Валери Петров ...). Изглежда ни е неудобно да признаем, че същите тези, които заклеймяваме като "търтеи" са в определен смисъл ... "еманацията на нацията".

Само че темата за образуването и обновяването на елитите е "друг топик". Може да се направи прекрасна дискусия, с позовавания на Гаетано Моска, Роберт Михелс и на "нашия Макс (Вебер)", вместо на "техния Маркс", но това не се отнася пряко до избора на избирателна система ...

На трето място по ред, но може би на първо по важност: защитниците на смяната на избирателната система трябва ясно да заявят, каква партийна система биха желали да видят в Република България, като резултат на проведената от тях реформа.

Ако целта е образно казано "да се отсеят 395 от съществуващите 400 партии", едва ли избирателната система е инструментът за това. Нарочените "395 партии" и сега не получават гласове на изборите ... Въпросът е: двупартийна система с възможност за получаване на абсолютни мнозинства в парламента или многопартийна система (с пет - шест партии) и раздробени парламенти ?.

На мен лично не би ми била много по сърце една двупартийна система, в която на единият край стои "БСП форевър", а на другият край - поредното пренареждане на това, което ще се нарече "дясно" - в сегашния случай - партията ГЕРБ. Това би се родило от евентуалното приемане на мажоритарна система, особено ако е с относително мнозинство.

Ако е с абсолютно, двете суперсили просто ще обраснат с още партийни полипи, за да формират т. нар. "блокова партийна система".

Към днешна дата мажоритарната система е най-изгодна за ГЕРБ. През 2013 г. най-вероятно ще бъде изключително изгодна за БСП ...

Тук стигаме и до предлаганата и пропагандирана години наред германска "смесена" система. Система с общонационални партийни "пропорционални" листи, комбинирани с мажоритарни избори в голям брой едномандатни райони. Избраните в едномандатните райони, влизат пряко в Бундестага, изпреварвайки всички, които са пред тях в пропорционалните листи. Независимите кандидати, спечелили по някакво чудо в едномандатните райони, просто си влизат в Бундестага, затова и броят на депутатите в него никога не е сигурен.

Съществува процентова бариера (за Германия - 5 процентова), която трябва да се преодолее, за да могат да бъдат избирани кандидати от съответната партийна пропорционална листа. Ако някоя партия няма спечелени пет процента от гласовете, но е спечелила поне три мажоритарни мандата, тя вкарва в Бундестага полагащите й се депутати от пропорционалната си листа.

Като се надявам, че читателите са се запознали и по-подробно с

принципите на германската "смесена" избирателна система

след като е размахвана пред публиката от 2003 - 2004 г. насам, бих си позволил "еретичния коментар", че сама по себе си, тя е откровено пропорционална система, която позволява пренареждане на листата в резултат на индивидуалните, мажоритарни постижения на партийните кандидати в едномандатните избирателни райони. Системата допуска "проникването" на независими кандидати и на кандидати от малките партии, вследствие на победа в едномандатните райони.

Германската "смесена" система е единствената, която е отбелязала през последните десетилетия разширяване на прилагането си. Така например, тя е възприета в Нова Зеландия за сметка на "класическата" мажоритарна система с относително мнозинство. Причината новозеландците да изоставят любимата изборна технология на "метрополията" е, че на последните избори в страната, проведени по мажоритарната система, партията получила втори по големина резултат с много по-малко гласове от първата, спечелила ... доста повече мандати.

Това чудо не става за първи път при мажоритарната система с относително мнозинство. В литературата са описани поне още два такива случаи, станали в Добрата стара Англия ...

След този конфузен резултат, новозеландците признали изборите и веднага започнали дискусия за промяна в избирателната система. Избрали германската, разбира се, приспособена за техните условия. След като в Нова Зеландия "повлекли крак", немската система е била възприета в още една - две страни в Югоизточна Азия.

В българския контекст, тази система осигурява и "ситостта на вълка" и "целостта на агнето". По принцип, тя би трябвало да е идеалният компромис между привържениците на мажоритарната и пропорционалната система. Германската "смесена" система най-вероятно няма да разруши съществуващата партийна система, но ще даде значително удовлетворение на избирателите, които ще могат да правят и свой персонален избор между мажоритарни кандидати.

Остава неясно, защо идеята за германската "смесена" система предизвика неадекватни реакции от рода на тази на Валери Найденов, който от страниците на един ВАЦ-ов вестник, я обяви като подходяща само за "окупирана страна". Непознаването на системата едва ли е единственото обяснение за тази публикация ...

Над въвеждането на германската "смесена" система в България е работено много - в това число и в парламента. В някогашния проект за избирателен кодекс бяха предвидени доста от очакваните във връзка с промяната "български хитрини", като примерно издигането на водещи фигури от най-големите партии като ... независими кандидати. Така партията не губи получените гласове и мандата по пропорционалната листа, но силният кандидат със собствени сили влиза в едномандатния район и след това естествено се влива в партийната парламентарна група.

Представете си примерно, че ГЕРБ не издигне Бойко Борисов

като кандидат в едномандатен район и не го включи в пропорционалната си листа. За сметка на това, "инициативен комитет" го предлага в някой едномандатен район, където на кметските избори е получил 60 процента. Резултатът е ясен, а ГЕРБ печели още един мандат от "извънредните" ...

Затова беше предвидено, партиите да не получават гласове за пропорционалната си листа от едномандатни райони, където не са регистрирали официални кандидати. Представете си само - ГЕРБ да издигне кандидат в района, където Бойко Борисов е независим кандидат. Подобен сценарий бихме могли да нарисуваме и с Иван Костов - независим кандидат в някой едномандатен район, представляващ част от 23-и или 24-и многомандатни райони в София.

Действително, за възможностите за опорчаване и за "тарикатлъците" беше помислено доста отдавна, но би било наивно да смятаме, че и срещу германската "смесена" система няма да бъде оказана яростна съпротива.
Достатъчно е да си представим, какви конфузни ситуации могат да възникнат за някои партийни лидери.

Най-вероятният аргумент срещу германската "смесена" система, сигурно ще бъде възможността "мутрите" и въобще "лошите" да се намесят в едномандатните райони, където резултатът е изключително чувствителен към купуването на гласове - можеш да спечелиш и с един глас преднина. Иначе, партийният контрол и тук, както при всяка друга избирателна система е гарантиран.

Българските избиратели не би трябвало да бъдат наивни и да вярват на всевъзможните клишета, с които ги заливат вестниците, а и електронните медии. Не е важно по каква система се гласува, а кой подписва протоколите до съответните избирателни комисии, където се регистрират кандидатите.

*Изразените в текста мнения и позиции са лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инициатива (ССИ) на който авторът е заместник председател, нито Нов български университет, където преподава.

[1] По-подробно може да се види в: Дюверже, М., Политические партии, М., Академический проект, 2000 г., Серия „Конципции", стр. 266 - 348. Също так и в оригинала: Duverger, Maurice, Les parties politiques, Librairie Armand Colin, Paris, 1951.