Дори и най-великите империи в света страдат, когато губят войни. Не е чудно тогава, защо Ирак натежа толкова много на американската политика. Повечето американци искат правителството да нареди изтегляне на войсковите части от арабската страна възможно най-бързо, а други пък съжаляват, че изобщо са започнали тази война.

Почти 6 години след атентатите от 11 септември, нервността на американския народ все повече нараства към водената от президента Буш външна политика. Войните в Ирак и Афганистан отнемат огромни ресурси, което натоварва изключително бюджета на Пентагона. Американската армия, която е разчетена да поддържа 17 военни бригади в чужбина, в момента издържа 25.

Нервите на американците обаче се обтягат не само от проблемите в Ирак и Афганистан, но и от засилващите се позиции на Китай като водеща икономическа сила. Други основни затруднения пред САЩ са свързани с възобновяване на икономическата сила на газова-Русия, ядрените програми на Иран и Северна Корея, липсата на политическа подкрепа от европейските съюзници, арабския отказ за демократичен процес и не на последно място омразата на Уго Чавес и то съвсем близо до границите на САЩ.

Проблемите пред САЩ са и вътрешни. Американските банкери се притесняват, че други световни финансови центрове печелят за сметка на Уол Стрийт. Националистите критикуват правителството, че не е в състояние да опази границите на страната от нелегални имигранти. От друга страна, неодобрението около военните затвори Абу Граиб и Гуантанамо Бей, както и бавната скорост, с която САЩ предприема мерки за борба с глобалното затопляне са в неин огромен ущърб.

Едновременно с това, всички социологически проучвания от последните дни показват, че все по-малко чужденци по света се доверяват на САЩ, като голям процент от тях смятат китайските комунисти за по-безопасни от американската държавна администрация. 

Чувството за намаляващата сила на САЩ не се отразява зле единствено на самочувствието на американците. За съжаление то вече дава доста опасни последици. В САЩ политиката по „обвиняване на Китай за всичко" вече е водеща в програмата както на демократите така и на републиканците. Протекционизмът също започва бавно да се възражда.

Извън САЩ последиците може да са дори по-големи. Иранските ислямски революционери и руският президент Владимир Путин се надяват, че раненият „Чичо Сам" няма да може да налага вече волята си по света. В същото време, западните съюзници на САЩ стават все по-малко загрижени за американската външна политика. Например ако Италия наистина повярва, че САЩ са зле, тя веднага ще изтегли и останалите са военни части от Ирак, което ще е катастрофално.

И все пак американците биват много силно подценявани. Съюзниците и враговете на САЩ прогнозираха, че администрацията на Буш ще се разпадне преди да изкара пълния си мандат, но нищо подобно не се случи. Нито пък „твърдата" и „меката" сила на САЩ са намалели, но по-скоро не се използват правилно. Възможностите в случая е по-голяма от заплахата.

Трудно е да отречем, че днес Америка изглежда доста по-слаба от това, което беше през 2000 г. Дали това обаче е наистина дело на промени във фундаментите на управление, или просто се дължи на грешките на текущата администрация. Дик Чейни и Доналд Ръмсфелд изглежда обърнаха доктрината на президента Рузвелт, чиято външна политика се определяше от изречението „Говори тихо и носи голяма сопа". След атаките от 11 септември, Белият Дом нареди огромната военна намеса в Афганистан и Ирак, която беше в основата на съсипване на реномето на САЩ.

Тогава говореното беше на висок глас, а сопата беше тънка. Доналд Ръмсфелд се противопостави на съветите на генералите и изпрати прекалено малко военни в Ирак, за да освободи страната от диктаторския режим на Саддам Хюсеин. Разформироването на редовната иракска армия беше допълнителен негатив към развитието на военната офанзива.

Въпреки всичко президентът Буш е малко несправедливо обвиняван за всички несгоди, през които преминава САЩ в момента. В контраст на демократическата версия, не можем да кажем, че Америка се е радвала на безгранична подкрепа от европейските си съюзници преди Буш да се появи. Страната, която спечели студената война, премина през няколко големи катастрофи по пътя си до тук. Припомняме, че във Виетнам загинаха над 58,000 американци, което е 16 пъти повече от загиналите до сега в Ирак. Иран и Северна Корея са в полезрението на американските политици още от времената на Хари Трюман и Джими Картър. Ако говорим за меката сила на САЩ, то не може да не отбележим, че французите се оплакват от напитката Кока-кола и холивудските филми още от преди 50 години.  

От тази гледна точка, мощта на една супер сила би следвало да се изчислява на база това, което може да предотврати, отколкото на това, което може да постигне. Дори терминът „негативна сила", който в последно време се използва по адрес на САЩ не е много коректен. Много малко от политическите действия по света могат да се случат без участието на САЩ. Иран и Северна Корея могат да наричат президента Буш „Сатана" колкото си искат, но единствено САЩ могат да признаят Северна Корея за фактор в международните отношения, ако първо азиатската страна унищожи ядреното си оръжие. Не само във военната и международната част Америка си остава водеща сила, но и в борбата с глобалното затопляне или в напрежението в Близкия Изток, САЩ са просто незаменими.

Това не е чудно, тъй като американците все още имат най-много „твърда сила". Във всеки един момент САЩ може да мобилизира армия от милион и половина души, които да оперират с военен бюджет голям почти толкова, колкото на всички останали развити страни взети заедно. И това не е много, тъй като ако погледнем в исторически план ще забележим, че в съотношение със сегашното 300 млн. население, армията е доста по-малка от преди 50 години.

Редица икономисти и анализатори твърдят, че Китай скоро ще измести САЩ от водещата икономическа и политическа роля в света, но това няма как да е вярно. Да, Китай приема голяма част от американското производство, печели огромен брой златни медали на олимпийските игри и дори изстрелва ракети във въздуха. С две думи, Китай определено се опитва да наруши статуквото.Това обаче в никакъв случай не означава автоматично, че дори е близо до изместване на САЩ от първото място. Китайската политика е изключително крехка и объркана, а американската преднина е неописуема.

Ако САЩ беше акция, то нейната оценка щеше да е „купувай". Ако продължим да използваме борсов език, Америка в момента се намира в корекция и вече започва да се усеща нейната подцененост, когато е печелившо да се инвестира. Хубавото на САЩ, е че има бърза и гъвкава политическа структура, която успява да се поправи поне отчасти, под въздействието на общественото мнение. Правителството на Буш, вече говори с по-голяма загриженост за глобалното затопляне и мира в Близкия Изток.

Изборите за президент през следващата година, ще променят още по-рязко курса. Подобни коригиращи промени обаче не са автоматични: ако все пак следващото американско правителство продължи политиката на Буш по отношение на Иран, можем да станем свидетели на повторението Виетнам-Уотъргейт. Все пак САЩ успя да се възстанови напълно от проблемите, които имаше през 70-те и се изстреля отново до върха, най-вероятно това ще е случая и сега.