Оказва се, че нашата страна България е с най-много „най-„ в Европейския съюз (в социално-икономически контекст) - най-корумпираната, най-бедната, с най-голяма сенчеста икономика, с най-ниско ценово равнище, най- , най- , най- , ...

Отначало всичко изглежда като екзотика, като игра. Опитвах се да отгатна кое ще бъде следващото „най-„. Постепенно започнах да се прегърбвам и да се снишавам все повече и повече. Все по-подтискащо ми действат международните срещи с колеги-икономисти, където ти се ще да се скриеш под масата, когато предусещаш информацията за опашкарите в поредния рейтинг. Обидно, унизително, оскърбително, подтискащо и какво ли не още. И все по-твърдо и по-остро се питам: Защо? Защо сме вечните опашкари? И до кога?

Не съм от този тип имагинерни патриоти, които по повод и без повод се бият в гърдите и повишават назидателно тон (патетичен фалцет) при изговаряне на името на страната ни - България. За такива патриоти Хр.Ботев писа: „Патриот е, душа дава, за наука, за свобода ...". Такива патриоти ще се намерят достатъчно и под знамето на Божидар Димитров, и под знамето на Волен Сидеров. Аз съм по-скоро егоист в смисъла на А. Смит. Аз искам семейството ми, децата ми, внуците ми да живеят добре, да имат европейско самочувствие, да могат да се сравняват с останалите европейци с открито лице, да не са прегърбени, да не са маргинали в Европа. И искам да разбера и да назова истинските причини за вечното ни опашкарство и да се опитам да намеря решение за измъкване от винаги запазеното ни последно място.

В специализираната икономическа литература се застъпва тезата, че за намиране на решение на същностните икономически проблеми анализаторът следва да се извиси над чисто икономическата система и да потърси причините в социалната, политическата, демографската системи - изобщо в надикономическата среда. Тя обуславя съдържателните икономически взаимодействия и предопределя спецификата на съвкупния икономически процес.

Уставът на МВФ е в сила от 1944 г. и в следващите 68 години са приети само три поправки. Поправките в нашите закони са ежеседмично и ежемесечно. Имаме вече и рекорден прецедент - преди още да е минало второто четене на закон, вече се готви негова поправка (за пушенето в обществени места).

Условията за разгръщане на икономическата активност се коват в Народното събрание. От там стартира хаосът и неподредеността. Свидетели сме постоянно на объркани законови разпоредби, на явно и неявно действащи лобистки интереси с неподправен корупционен привкус.

Наред с чисто корупционните лобистки практики невежеството е също основна причина за хаоса в законодателството. Действието на максимата: „Щом като некадърникът Х съумя да бъде народен представител (министър) защо да не мога да бъда и аз" е повсеместно. Трябва някакси да се добереш до мечтаната позиция (пост) и по-нататък целта ти е да се задържиш там колкото се може по-дълго - за предпочитане под сянката на някой друг.

Представителите на висшия управленски ешалон притежават различни дипломи, но оскъдни знания. През последните две декади образованието последователно деградира при императивна необходимост от неговото съществено подобрение. На битово равнище оценката на обществото се демонстрира с израза: „Като знам какъв съм инжинер ме е страх да отида на лекар".

Наскоро бе съставен рейтинг на университетите у нас и Американският университет оглави класацията. Защо?

Малоумници, феодални старци, лапачи - това са характеристики на учените, изречени официално от министъра на финансите на Република България под одобрително-присмехулния поглед на министър-председателя. Наскоро министърът на земеделието уверяваше обществото без грам притеснение, че дипломата (на назначен от него служител) няма никакво значение, и че важното е човек да си върши добре работата. Няма нужда да си губиш времето в някакви си там университети. Отделен е въпросът защо този някой със завидни  способности не е съумял да се образова. Изобщо, какво тук значи някаква си диплома, важно е послушанието (а за крадене - всеки краде). Що се касае до иновации и други там know-how - ще си ги вземем наготово, т. е. без пари. А който се прави на много умен да ходи там, където са умните.

За съжаление този тип народопсихология не е от вчера. Социологът Ив. Хаджийски преценява, че „ ... общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас" (Избрани съчинения, С., 2002, т.2, 19 стр.). Историкът П.Мутафчиев говори за „... необикновения ръст на т. нар. полуинтелигенция ... Тая маса от полуобразовани хора се среща днес във всички среди на нашата общественост - от низините до върховете й" (сп. „Просвета", №4, 1935).

Въпросът, който кънти неотстъпно в главата до пръсване е: Обречени ли сме да бъдем абсолютни европейски аутсайдери?

Нашият народ показва незрялост при оценката на хората, които избира да го управляват. Полуинтелигентността доминира на всяко едно равнище. Истинското знание е основата, върху която може да се гради благоденствието. Ние трябва да се превърнем от недоучена и недообразована нация с високото вулгарно самочувствие на малкознаещия в общество на добре знаещи и добре научени.

Петър Мутафчиев определя „... историческата роля, която има да изиграе българското училище. Само то може да ограничи по-нататъшния ръст на полуинтелигенцията в нашия живот и да издигне общото културно равнище на обществото ни ...". Ив.Хаджийски намира решението вербално в „уреждане на вътрешните ни обществени отношения". Лошата новина е, че вече 100 години промяна не се забелязва и оптимистичната теория на нашия народ остава имагинерна.

Ролята на интелигенцията е решаваща. Тя следва да създаде нетърпимост към прояви на полуинтелигентност и парадираща недоученост. Тя е най-големият виновник за недообразоваността на нашия народ. Тя не съумява да култивира в народа необходимата ценностна система като основа на социално-икономически просперитет.

Проблемът на България не е в полуграмотните и корумпирани политици, а в хората, които ги избират и им създават управленски уют.