Избирането на Джо Байдън за президент на САЩ не е панацея за ЕС. Кадровата смяна в Белия дом означава по-скоро, че към съществуващите проблеми между Брюксел и Вашингтон няма да бъдат добавени нови такива. Но старите неудобства от двустранен характер в отношенията между ЕС и САЩ ще останат. Такива са:

1) желанието на ЕС да наложи данъци на американските технологични компании като Apple, Google и Amazon (т.нар. дигитален данък, който Великобритания, например, вече прилага);

2) субсидиите на ЕС за селското стопанство на Стария континент. Последното се превежда пропагандно от Вашингтон като китайска практика, прилагана от ЕС, която нарушава свободната конкуренция на пазара. Друг е въпросът, че администрацията на Доналд Тръмп правеше същото с осигуряването на субсидии за американските фермери;

3) вече наложените мита (на най-различни стоки: от виното и сиренето, през алуминия и стоманата, до самолетните части), с които ЕС и САЩ реципрочно се таргетират;

4) вноските на държави-членки на ЕС към бюджета на НАТО. Тук информацията, която идва от бъдещата демократическа администрация, е в посока на това, че предвид създалата се икономическа и социална ситуация, очакванията на Джо Байдън ще бъдат в посока на това средствата, влагани в Алианса от европейските държави, да не падат под текущите нива (макар и да не могат да стигнат до 2% от БВП-то на съответните държави);

5) санкциите, налагани от САЩ на европейски компании, участващи в руските енергийни проекти на територията на ЕС или на такива, изпълняващи икономически операции с Иран.

Това са проблемите от практическо естество, които създават напрежение в отношенията между Брюксел и Вашингтон. Възобновяването на участието на САЩ в Парижкото споразумение за климата и Световната здравна организация, което вече бе обещано от Джо Байдън, са политически underground, който по-скоро има отношение към удовлетворяването на прогресивните среди в Демократическата партия и в Европа, отколкото е възможност за качествена промяна в отношенията между ЕС и САЩ.

Разведряването в диалога между двете страни на атлантическия океан не означава обезателно, че това ще бъде съпроводено от преодоляване на текущите проблеми, споменати по-горе. Единствената обструкция, която едва ли ще бъде релевантна оттук насетне, е отчитането на търговски дисбаланси на САЩ спрямо ЕС или конкретни държави от съюза, което бе структуроопределящо за външната политика на Доналд Тръмп спрямо Европа като цяло.

Но за създаването на работещо и ефективно сътрудничество между администрацията на Джо Байдън и тази на ЕС е особено важно каруцата да не се поставя пред коня. Това ще рече, че преди евентуални преговори покрай актуалните проблеми в двустранните отношения между Брюксел и Вашингтон, първо трябва да бъде адресиран споделеният интерес между ЕС и САЩ спрямо трети страни като Китай, Турция и Русия. Или с други думи: първо сигурността, после търговията. Ако би било обратното, може и да не стигнем до сигурността.

Оптимистичната новина за Брюксел тук е, че Джо Байдън ще заложи на мултилатералната дипломация, в която на ЕС ще бъде гледано не като на конкурент, а като на партньор, с който Вашингтон има идентични цели. При все, че между ЕС и САЩ има различия, те стават маргинални, когато биват полагани на фона на тези, които Брюксел и Вашингтон имат с трети държави. Продължаващите обструкции на Пекин да осигурява равен достъп до собствения си пазар и да сключи споразумение за инвестициите, ревизионисткото поведение на Турция и изнасянето на корупционни схеми като инструмент на външната политика на Русия са проблеми, пред лицето на които може да бъде изковано новото сътрудничество между ЕС и САЩ.

Във външната политика и политиката за сигурност Джо Байдън ще подходи с протегната към ЕС ръка и ако Брюксел я поеме, то това ще означава по-голяма отговорност и ангажираност на европейските страни в тези процеси. Ако Доналд Тръмп имаше претенции, но нямаше очаквания от ЕС, при новия президент от Демократическата партия ще е точно обратното: Джо Байдън няма да има толкова претенции, но ще има очаквания от Брюксел.

Ако реабилитацията на сътрудничеството между ЕС и САЩ бъде канализирано през външната политика и политиката за сигурност, то в лицето на Джо Байдън европейските му колеги ще имат партньор, който, за разлика от Барак Обама и Доналд Тръмп, е школуван дипломатически. Последното не отменя обаче един от парадоксите, които ще стоят пред Джо Байдън, а именно, че той е президент с външно-политически профил, докато най-важните и непосредствени проблеми пред него ще бъдат свързани с вътрешната му политика, касаеща преодоляването на здравната и икономическа криза, причинена от пандемията.

И при все, че ЕС има проблеми от същото естество, то при формирането на външната си политика Брюксел вече няма да има универсалното оправдание "Доналд Тръмп".